ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Първият български книжар- Велчо Джамджията от Велико Търново

Първият книжар в България е вдъхновителят и организатор на първото по замисъл голямо въстание у нас — Велчо Атанасов Джамджията, дал името си на заверата от 1835 година. Велчо Атанасов е роден през 1778 г. във В.Търново. На 20 годишна възраст се спречкал с едно турче и бива принуден да избяга в Букурещ, дето успял да завърти добра търговия. Оттам се преместил в големия тогава търговски град Брашов, а след две години — в Будапеща, след което се прибира и оженва в родния си град. Тук е търгувал с галантерия и платна — изобщо със стоки от всички браншове, и затуй го наричали още и Болтажията. Най-вече той търгувал с джамове, цветни стъкла, чаши, кани и пр., които много се харчели. Нашите свещеници и калугери, чиито книги били изхабени, поради дългото им употребление — имайки предвид връзките с чужбина на Велчо Атанасов, замолват го да им достави нови от Русия. И той ги послушал. Пише в Киев и Москва и за пръв път внася църковни книги в турската империя през 1809 г. за нуждите на нашите църкви и манастири, като складира в дюкяна си значително количество от тия книги. И така е сложил началото на първата книжарница в България.Това, разбира се, ядосва гръцките владици, които виждат, че техните църковни книги ще бъдат изместени от славянските, и затова Велчо Атанасов бива жестоко преследван. А това го накарва наскоро да се отдаде и на политическа борба.Същият Велчо Атанасов наема една съседна къща и открива през 1822 г. първото българско народностно училище за своите, роднинските и близките по съседство деца. Такива училища е имало вече в околните села, но само Велчо се решил да отвори такова и в своя град — сърцето на българщината, дето до тогава всички са се учили с гръцка азбука. Дюкянът — книжарницата на Велчо Джамджията се намирал на главната тогава и сега търновска улица „Баждарлък".
Велчо е обесен тъкмо пред своя дюкян на разпети петък — 5 април 1835 год. — пазарен ден — на един железен стълб в източния край на Баждарлъка, дето на 5 май ще се освети паметника—обелиск, издигнат от признателното потомство.
Подробности за тоя бележит българин, който е поискал да спечели свободата на родината си със собствени народни сили и е родоначалник на българското книжарско дело, ще се намерят в юбилейните сборници, издадени от В. Търновската община и от Централния комитет за честване стогодишнината на Велчовата завера, съдържащи много документи, също и статии от наши професори, учени, общественици и потомци на самия Велчо. Трябва да отбележа, че книжарницата на Т. Джамджиев, просъществувала дълги години във В.Търново, после пренесена в София, принадлежи на внуци на Велчо Джамджията — първият книжар в България.
Ст. Н. Колендаров
Из Общински вестник "Велико Търново" от 1935 г.
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново

Описание Сума
Дарение BGN
 
 
 
Views: 115 | Added by: Gret | Date: 2017-04-27 | Comments (0)

За своя забележителен дядо Евстатий Мартинов увлекателно разказва Живка Лазарова:  

„Роден е на 20.03.1857 год. и починал в 1932 год. Родната му къща, където съм родена и израстнала е на ул. Максим Райкович 18. Там сега живее първият ми братовчед Евстатий доста години по- малък от мен. Дядо ми е бил широко скроен човек, пътувал много по Европа, учител, юрист, общественик с много интересни познанства и приятелства между които Ст. Стамболов и Алеко Константинов.

И така да започнем с любовта между Евстатий Мартинов и Екатерина Анастасова- Манолова. Къщата на баба ми Катинка се е намирала точно до несъществуващата вече църква Св. Спас. Отчуждават я когато общината решава да строи на това място градска библиотека и музей. Но тъй като теренът се оказва неблагоприятен за сериозно строителство плана се премества малко по- надолу към „Царевец“ където е и до днес. Къщата на дядо ми е била точно  през улицата под нейната. Бащата на Екатерина Манолова е бил заможен човек с чифлик от 1000 дк. в с. Дъскот и дюкян на Баждарлък, където е и до днес. Занимавал се е с търговия и е имал чиновници при него. Единият се е казвал Никола Манолов. Бил е хубавец, прабаба ми също хубавица и се залюбват, родителите и не са били съгласни с брака им но в крайна сметка любовта побеждава. От брака има 5 деца две момичета и три момчета. Момчетата завършват Роберт колеж в Истанбул, а момичетата учат френски колеж в София. За съжаление Никола почива твърде млад и Катинка сама започва да управлява търговията и чифлика. И тримата и сина умират твърде млади. Двамата се поболяват от туберкулоза придобита от войните, в които са участвали. Единият чува разговор между майка си и лекар, че състоянието е безнадеждно и се самоубива. Случката става в колибата на лозето което са имали.Третият, който имаше семейство почина през 1940 год. Отварям скоба бях научена да се обръщам към баба ми с „стара майко“ и към прабаба ми „бабке“ Синовете са се наричали Христо, Димитър и Емануил. Емануил беше високо образован икономист и известно време е бил търговски консул в Ню-Йорк. Когато той почина бабка вече е в напреднала възраст, и близките се чудят как да и съобщят. Когато разбира казва : Аз съм стара на погребението в София ще отидат Живка и Николай/баща ми/, а една от снахите т.е. майка ми или стринка ми да дойдат да ми четат „Ана Каренина“. Каква жена нали? Съчетание на мъдрост и твърдост, а кой знае как я е боляло. Истина е, че стари търновци говореха, че след овдовяването и между нея и Евстати е имало нещо. /Както е написано в в статията на К. Митова- http://www.dnesbg.com/obshtestvo/istoriyata-na-edna-dalgo-tchakana-lyubov.html  Останала е вдовица само на 34 години. Но тя беше твърда морална за да позволи някаква интимност, по скоро се е съветвала с него по управлението на делата си.  Прозвището на бабка между приятелки беше „Чистата Катинка“. И тъй като съм роднина по майчина линия със съпругата на Дончо Смилов- Минка от нея зная, че свекървата Марийка Смилова, като е виждала ,че по ул. Дондуков се задава бабка викала на слугинята „ бързо обръщай чергата чистата Катинка идва.“ Това е един обичай от едната страна на чергите да се зашива бяло парцалче, което говори, че това е лицевата част и се обръща само при идване на гости. Къщата на Смилови и до сега е там ,братовчедите ми я продадоха и сега там е малко частно хотелче.

Когато Живка/дъщеря на Екатерина/ е на 16 години получава от майка си известие да напусне колежа и да тръгне за Търново. Пътуването е било с карета. В Севлиево тя вижда, че я чака съседа Е. Мартинов, който е със собствен файтон, като казва ,че е изпратен от майка и да я посрещне. По време на пътуването тя си изтървава кърпичката и той галантно се навежда вдига я и я подава. От този му жест тя разбира че той е кандидат за съпруг.. Всичко това стара майка ми разказа когато бях на 16 години с цел да ме запознае с чистотата на нравите и обичайте. Били са едно много задружно семейство и той е бил изключително внимателен съпруг въпреки голямата разлика в годините. Ще разкажа и две много ведри случки от началото на брака им. Живка като млада съпруга винаги е питала какво иска да приготви за обяд, веднъж той и поръчва да направи лозови сърми. До тогава тя никога не е правила това ядене и въпреки, че майка ѝ живее през улицата тя не пита, а свива сърмите без да  попари листата и  завързва всяка сърма с конец. Съпругът не и прави забележка, а деликатно и казва ,че листата преди готвене се попарват с топла вода. Други път изпраща по слугата раци да ги приготви, ама тя е виждала само приготвени раци, и като ги вижда сиво-зелени, а ги знае червени решава че са развалени и ги хвърля на боклука. Семейството е живяло патриархално и материално добре осигурено. Дрехите дори за децата са изписвани от Самаретен- Париж. Снимката публикувана в статията на К. Митова на трите деца са точно с парижки дрехи. Имаха 20 декара лозе с къща на 2 етажа и осем стаи, но я наричаха колиба. Мога да Ви  изпратя  снимка там е минало моето детство. А сега малко за мене, родена съм в 1936 г. и живях трайно във В. Търново до 1945 г. Настъпилите събития и угрозата баща ми да попадне като зам. прокурор в народния съд  принудиха родителите ми да напуснат града и се преселят в София и въпреки всичко, баща ми беше уволнен за грубо проявена фашистка дейност и не му разрешаваха да работи като юрист, а на мене ОФ не ми даваше бележка да следвам. Трябваше да започна да работя  за да мога да започна да уча задочно право.

Снимката е направена малко преди той да почине. От ляво на дясно седнали: баба ми Живка Мартинова в скута и братовчед ми Димитър Абаджиев, дядо ми Евстатий, дъщеря му Венка Абаджиева; прави- баща ми Николай Мартинов - зам. обл. прокурор до 9.09 1944г., брат му Георги също юрист, съпругът на Венка -Петър Абаджиев адвокат, убит от така наречения народен съд. Както виждате и четиримата мъже от снимката са юристи. Фамилната професия продължих аз и сина ми Николай Лазаров, който е адвокат.

Живка Лазарова

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 214 | Added by: Gret | Date: 2017-03-10 | Comments (0)

ЕЛЕГИЯ ЗА СТАРАТА КЪЩА
Иван Тодоров
Те бяха хора от друг свят. Баба и дядо. Родени на прага на миналия век в Плаково, скоро подир сватбата си се преселват в Търново. И в края на двайсетте вече са на „Любен Каравелов“ 40. Къщицата беше на един кат, с хубава маза и малка, ала пъстра градина. На дядо - пощенец, не му се опираше нищо. Имаше всякакви земеделски и други инструменти, наредени, почистени и в постоянна бойна готовност и с тях можеше да 
направи почти всичко. Кокошки и петел живееха в курника, същинско тухлено и топло стайче като за човек, с полози, напълнени догоре със слама, а петлетата винаги си имаха име. Тъй бе и с прасето в кочината, на което - по някаква превърнала се в традиция нагласа - гальовно все му викаха Гошо. Тогава хора и животни все още си приказваха...

Под чешмата бе поставено издълбано от камък корито, с пробита дупка в единия му край, за да може да се оттича водата и да полива цветята наоколо. Те бяха сладката грижа и радост на баба. Лалета и зюмбюли най-напред, после дойде времето на гиргините, големи колкото футболни топки, кичести и високи на бой, сетне настана модата на т.нар. „корейки“ (хризантеми с тънки и деликатни ветрилообразни листенца на цветовете), на десетките видове рози... Гордо показвахме и зелената, и черната си роза, разменяха се сортове със запалени любители на хубавото от Института по розата и етерично-маслените култури в Казанлък (там се вихреше един фанатик на красотата - Христо Чорбаджийски), от Дъскот (в него бе царството на френския възпитаник Кольо Мошев), от село Батак, където се конкурираха Александър Досев и Здравко Даскалов... А цветя се разменяха и с всяка съседка, сдобила се с нещо ново и екзотично. Като се почне от „чесначе“ от цариградско индрише, ставащо като храст, от невиждано мушкато и се стигне до омаен кактус, който цъфтял ама всяка година, и до коледниче, от онез, дето напъпват и се усмихват на стопаните си - подтиквани сякаш от дядо Боже - и пред Нова година, и по Великден.
Тук е споменът и за червените и жълти климатиси, подпрени на специално скованите дървени прелки, прилични на стълбички; и за нежните листица и цветчета на синята „морска пяна“ от двете страни на пътеката от пътната врата до къщата; на пъстрите и елегантно източени гладиоли, грижливо изваждани и прибирани всяка есен в щайги на тъмно и сухо в мазата.
Пак там, но и в стаите и антрето - малко преди първата слана - се прибираха всички саксии (а те бяха десетки), за да излязат навън пак в края на следващия април.
Лете дядо със сгъваемото си ножче „чекийка“ на младини ходел да ашладисва с калеми и лико рози и дървета (присади) в градините на мераклии в някогашните търновски лозя.
Ала не по-малка страст му бе техниката. Един от първите радиоапарати в началото на трийсетте гръмва в дома ни. Радиото е „Филипс“, с кафява бакелитова кутия, с малко стъкълце с написани на него станциите, които може да лови, и с две копчета - за пускане и настройка. Лампово, разбира се. И работи и днес.
А защо гърмяло ли? Ами защото след покупката дядо го монтирал на специална подложка, която му бил измайсторил, отворил прозореца и го пуснал тъй мощно, че и да го чува чак на двора, през отворения прозорец, но да го чуват и на улицата, а, най вече - комшиите. Скастрен от баба, блюстителка на реда и благоприличното, едвам скланял да го понамалява, но до края си обичаше силната музика...
Още от лудешките си ергенски години, когато свирел на тромбон в плаковската духова музика. В една от няколкото конкуриращи се банди, които - подир някой спор кой да бъде цанен на поредната сватба - завършвали накрая пиперливия диалог и с бой с инструментите, когато другите аргументи вече били изгърмени. На следния ден греещият като слънце тромбон - вече на бистра глава и ум - бил грижовно и с умиление поправян. Защото на него - в сравнение с крехкото кларне, тъй казваше дядо на кларинета, се разчитало при битките много повече. Желанието да е в крак с най-новото - въпреки че не бе заможен- не го остави и сетне. В началото на шейсетте, вече преселени в София, един от първите купени телевизори в квартал „Павлово“ - немски „Стадион“, бе нашият.
Но да не се отдалечаваме толкоз надалеч от къщата си в Търново. Нейните стопани спяха във фантастично изпипана орехова спалня от съседа-дърводелец Абаноса. Работилницата му бе в началото, от лявата страна на сегашната улица „Хан Аспарух“ (прежна „Ганка Рашева“). С дървени царги отстрани, с пружини и огромни табли- да си подпира човек удобно гърба и главата, реши ли да се изтегне на кревата...
В друга от стаите бе металното легло „персон и половина“ с картинните си сюжети, тип „плаващи лебеди в езеро“, и с месинговите си топки над четирите крачета. За дядовата професия споменах, а баба работи известно време в една предприятийце, гръмко кръстено Млекоцентралата, на улица „Мармарлийска“, след това оглавява Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гарата, ала - озовала се вкъщи - едно от големите й удоволствия бе плетенето на миля и на покривки „българска бродерия“. Какви ле не модели се изработваха, модели (също като цветята) се разменяха с комшийки и други със същото увлечение. Лакмусът за най-голям майсторлък - като се завършеше една работа и се огладеше (но не направо, а през кърпа) - бе да се покаже, че и отзад е докарана тъй чисто и хубаво, както и откъм лицето.
Друго място за свещенодействия бе кухнята. С печката с няколко колела за готвене, лъскани с отдавна забравения вече бял прах, наричан „Икономия“, с витите кюнци, белосвани с боята „Щъркел“, с долното и горно зареждане на тия лами за кюмюр и дърва „Вулканъ“ (тъй се казваха), с пещите им за печива, в които зиме вечер се слагаха и тънки тухлички, с които по-възрастните топлеха краката си под юргана, като легнеха. Младите - открай време -раздвижват в спалнята кръвта си по друг начин... Та приказвахме за готвене.
И тогава е имало готварски книги и списания, но баба готвеше както я бе научила майка й. Знаеше на кое колко му трябва, за да уври хубаво, на кое колко - да се опече и да хване изкусителен цвят, кога да се сложи ориз, домат, картоф, лук... Всичко се режеше на дървен танур, на ситно, колкото по на ситно - по-добре, там се накълцваха и дробинетата за пълнене, кокошите дреболии за чорбите, които грееха златисти и ухаеха примамливо, там се ситнеха и зеленчуците за гювечите, за салатите. Не съм запомнил гозба без мерудия, винаги под ръка имаше и копър, малки къдели чубрица, черен и червен пипер, дивисил за агнешкото, триге (един особен камък, който се образува в буретата с вино, и после го начукват на прах) - най-добрата подправка за рибя чорба, която придава кисела жилка, непосилна и за най-силния и рекламиран купешки оцет...
За сладката из чекмеджетата пък се пазеха и чакаха индийски орехчета, там бяха и продълговатите тенекиени формички за кекс (особено популярен по някое време бе т.нар. „Ден и нощ“), металните фигурки за правене на тестени звездички, търкълца, триъгълничета: все курабийки, които се поръсваха с канела, а най-отгоре им се туряше и по половин орехова ядка.
Много се тачеха и затова често се посягаше и към ванилията, лимонтузуто, към корите на лимона.
В края на лятото наставаше времето за туршиите - турени или в буркани с венец от копър, който затискаше и не даваше на зарзавата да изплава и да се задържа само най-отгоре, в сагата на саламурата от вода, сол и оцет, или в малки каченца. 
Киселото зеле си бе работа за дядо, претакането на армеята (продължаваше нейде към половин месец) - също, и всичко това ставаше в дървена каца с канелка най-отдолу. Веднъж втасали, зелките се ядяха и готвени, и на салата - поръсена с червен пипер и полята с олио (като няма зехтин или дървено масло, както мнозина му казваха, и то върши работа), и на чорба - с добавен праз или лук задължително църнатата на някое от колелата на светналата печка люта петелка. Поне веднъж в седмицата, обикновено в неделя, зиме се правеха и цели тави с пуканки - от пуклив мисир, чийто зрънца като на празнична заря пукаха и едно през друго напираха да вдигнат във въздуха капака на алуминиевата тенджера с нагрятата предварително мазнина на дъното й...
Въпреки че не използваше готварски книги (или тъкмо заради туй), почти всяка оправна домакиня в ония години си имаше тетрадка с рецепти. Тъй бе и с баба. В тетрадките най-много място бе отредено за сладкишите, тортите, ликьорите, а тук-таме имаше и по някоя интересна плетка за пуловер. Спомням си, че тия рецепти нерядко носеха името на жената, от която са научени. Например: „Кадаиф от Марчето“. И, отгръщайки старите странички, ще ви го цитирам. Ако имате мерак, опитайте да си го направите:
„Продукти: 500 грама кадаиф, 200 грама краве масло, 100 грама орехчета - ядки.
Нарежда се и се пече.
За сиропа - 1. 5 кг вода и 1 кг захар. И кората на един лимон.
Залива се - едното студено, другото - горещо. “
Ето и една „Торта от три кори“:
„За 1 кора - 2 яйца, 6 супени лъжици захар, 6 супени лъжици брашно, 4 супени лъжици олио, 1 чаена лъжичка амонячна сода. Разбива се хубаво и се пече.
За крема - 4 лъжици захар (супени), половинка прясно мляко, 4 лъжици брашно. И още - 1.5 пакетче краве масло и една чаша пудра захар.
Млякото се вари и се бърка непрекъснато да не хваща корица. След като изстине, се смесва. Кравето масло „сеубива“ със захарта. За миризма - ванилия или кората на един лимон. Корите се напояват със сироп и се мажат с крема. Слага се плодът и се гарнира. “
Да свършим с един „Ягодов сладкиш“, който изглежда най-пипкав за приготвяне:
„Продукти за тестото: 4 яйца, 200 грама хладка вода, 150 грама олио, 250 грама едра захар, 4 чаени лъжички какао, 250 грама брашно, половин пакетче бакпулвер.
Продукти за крема: 1 буркан компот от ягоди, 2 супени лъжици нишесте, 250 грама краве масло, 250 грама пудра захар.
Приготовление на тестото: 4 жълтъка се разбиват със захарта, водата и олиото. Когато вече не се чувства захарта, прибавяме брашното заедно с какаото и бакпулвера. Тестото се изсипва в по-малка тавичка, намазана с масло и посипана с брашно. Поставяме да се пече на средна температура във фурна, предварително загрята. 
Приготвяне на крема: отваряме буркан с ягоди, изсипваме сока, да остане само плодът. В 200-250 грама ягодов сок разбъркваме две лъжици нишесте и се вари да стане гъст. Оставяме го да изстине. Разбъркваме на пяна маслото и захарта и прибавяме студеното сварено нишесте сягодовия сок. Ягодите намачкваме и прибавяме към крема. Така става по-лек и по не се чувства маслото. Студен, сладкишът се намазва с крема и най-отгоре се настъргва шоколад. Готов, сладкишът се нарязва на продълговати пръчки или триъгълници с нож, който предварително се потапя в гореща вода. “ Понякога накрая пишеше: „Става много хубаво.“ Наистина ставаше. А на някои от страниците можеха да се видят и рисунки на сладкишите, обагрени с цветен молив.
...Още нямаше телевизия, дикторът по радиото известяваше, че е време за сутрешна гимнастика, аз съм малчуган, спи ми се и чувам всичко в просъница, рано е, но дядо е станал, за да разрине пъртина до вратата, да запали печката, да нахрани кокошките с поръсен с топла вода от чайника хляб, нарязан тъй, че да могат лесно да го преглъщат с тесните си гърла, баба трополи макар и приглушено и тя, гледайки да не ме събуди, но трябва да се шета и времето не чака...
Тъй минаваше година подир година.
Остана ми урокът, че - дойде ли ноември, трябва да сте купили 150-200 килограма картофи и да сте ги наредили в мазата, за да не тичате за кило-две до магазина в снега, редом с него да са връзките праз, заринати в пясък до кацата със зелето, нейде там - редом - са и морковите, плитките с чесън и лук да висят от пироните на гредите, върлините с отбраното най-хубаво и здраво грозде и с подковите суджук и те да са си на местата и да цари спокойствие, че сте сколасали да сторите всичко навреме и сте готови за каквито и да било изненади.
Тъй бе навремето в Търново.
.. .Баба и дядо поеха по реда си, единият по-рано, другият подире му, но споменът е жив. И от тях, и за тях.
Старата къща на „Каравелов“ 40 от трийсетина години я няма, а на мястото й е жилищен блок. Срещу му - отгоре, откъм пазара напира и друг. Но поне духът на живелите преди си е тук. Слава Богу, на него поне никой не може да посегне...
На снимката- Кина Стефанова Иванова (1901-1988г.) и Иван Тодоров Иванов (1901-1973г.)

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 174 | Added by: Gret | Date: 2017-01-17 | Comments (0)

Историята на Търново е безкрайно интересна за мен тъй като прадядо ми по майчина линия, Полковник Велислав Хаджи Янков произхожда от Търновски род. За съжаление нямам много данни за историята на Търновските ми предци тъй като съм роден в чужбина и роднините ми нямат спомени. През годините съм успял да събера разни данни и документи за рода и бих искал да ви ги споделя. Прапрадядо ми Хаджи Янко Юрданов е роден през 1848 г. (Не съм сигурен, че е роден в Търново, родословното дърво показва че дядо му- даскал Енчо е учител в Търновското село Миндя). Търговец е, има магазин за Галантерийни стоки. Прапрабаба ми Елисавета (някъде се разписва Лисави) е родена през 1860 г. и умира в София по време на Англо-Американските бомбардировки над София през 1943/44 г. Елисавета е дьщеря на Иванчо Христов Кантарджиев, заможен търговец и Янко е работил при него като чирак преди да се ожени за дъщеря му Елисавета. Наскоро разбрах, че Иванчо Христов Кантарджиев е имал още деца. Имал дъщеря- Тодора, която е била съпругата на Анастас Хаджидимов, кмет на Велико Търново от 1904 до 1908 г. Награждаван многократно от княз Фердинанд за граждански заслуги с "Кавалерски кръст с корона". Другата дъщеря- Мария Анастасова Тотева а майка на икономиста Анастас Тотев. Вероятно е да има и друга дъщеря, която е съпругата на Трифон Кънчев кмет на Велико Търново и баба на музиканта Трифон Силяновски. Това обаче не мога да го потвърдя със сигурност. Янко и Елисавета имат 5 деца две от тях вероятно умират още като деца. Най-големият син е Иван Хаджиянков (1883-1960), часовникар. Учил часовникарство в Швейцария, бил е часовникар в Търново, после в София. Прадядо ми Полковник Велислав Янков (1888-1974), военен инженер, полковник. Завършва Военното училище в София през 1908 г. Участвува в Балканската и Първата световна война. Завеждащ Свързочната служба в Източния сектор на обсадата на Одрин (1912-1913). Началник на Инженерната школа; Командир на I инженерен полк. Излиза в запас през 1934 г. Директор на Телеграфо-пощенското училище и гл. редактор на сп. “Военно-инженерна библиотека”. Многократно е награждаван обаче нямам точни данни за многобройните му ордени. Прадядо ми цял живот е разказвал за любимия си роден град Търново, разбрах, че е искал да напише книга за исторята на града, обаче по неизвестни за мен причини не я е написал. Жена му (прабаба ми) подарила многобройните му записки заедно с други документи и снимки свързани с Търново на общия им познат Генерал Никола Попов, който всичко дарява на ЦДА в София. За най-малкият син Костадин (Константин) знам само, че бил изпратен да учи в Германия. През 1917 г. по време на първата световна война е мобилизиран, той дезертира. Разстрелян е около остров Марица. Между документите има брачен договор на Елисавета и Янко от 1880 г. в който подробно се описва зестрата на невестата (като свидетел се разписва Хаджи Петко Косюв, бащата на Методи Хаджипетков) и два крепостни акта от 1889 г. един от тях описва къщата на Хаджиянкови в Търново. Миналото лято посетих Търново и намерих мястото където някога се намирала къщата, която е в съседство с църквата "Св. св. Константин и Елена". От местни Търновци научих, че къщата била дарена на самата църква след изселването на Хаджиянкови в София. Трябва да призная че никога не бях чувал тази история. Между снимките има снимка на къщата както и различни снимки на прадядо ми като дете.

С любезното съдействие на Филип Иванов

Описание Сума
Дарение BGN
 
 
 
Views: 205 | Added by: Gret | Date: 2017-01-09 | Comments (0)

   ПЕНЬО ВЕЛКОВ (1847 или 1850 – 7 авг. 1916) е търговец, индустриалец, дарител. Роден е в Дряново в семейство на търговец на добитък. Учи в родния си град и в богословското училище в Петропавловския манастир. Преди да завърши Духовната семинария, се завръща в Дряново и започва да се занимава с търговия. Заедно с братята си построява (1877) край с. Пушево, Търновско, първата модерна мелница в този край. Преселва се в Търново (ок. 1880), където открива магазин за продажба на брашно. През 1895 г., съвместно с други местни индустриалци, построява голяма мелница в местността Дервент. Прави дарения за читалището в Дряново (2 хил. лв.), за ч-ще „Надежда“ (2 хил. лв.) и за туристическото д-во „Трапезица“ в Търново (2 хил. лв.), за безплатните трапезарии при Мъжката и Девическата гимназия (4 хил. лв.). За тази си дейност е провъзгласен за благодетелен член на ч-ще „Надежда“ и за дарителен член на туристическото дружество. Умира в Търново.
Със завещание от 29 юли 1916 г. П. Велков оставя на Търновската митрополия 102 хил. лв. Желанието му е с тези средства да се построи и открие в Търново Девическо сиропиталище, което да носи неговото и на съпругата му име. Изпълнител на завещанието е иконом Теодор Хлебаров.
Част от средствата, възлизащи на 42 хил. лв., П. Велков дава още приживе. На 28 юли 1916 г. е закупена сграда за приют, намираща се в махалата Св. Троица. Нотариалният акт за собственост е на името на Търновския митрополит Йосиф. Тъй като размерът на дарението е недостатъчен за откриване и издръжката на сиропиталището, на 3 юни 1923 г. епархийският духовен съвет решава да се учреди фонд „Епархийско сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“. Капиталът му възлиза на 60 хил. лв. През следващите години фондът нараства от лихвите на капитала и от ежегодните вноски, които Търновската митрополия прави за него. Сградата, закупена за приюта, се използва от фонда за сираците от войната при MB (вероятно от 1918 до 1933). Срещу това митрополията не получава наем. През 1926 г. с 85 хил. лв. от средствата на фонда на Епархийското сиропиталище са откупени съседните постройки и парцели. На 2 дек. 1929 г. фондът разполага с 203 хил. лв. През следващите години Търновската митрополия прехвърля значителни средства в него, за да открие приюта. Само през 1932/1933 финансова година във фонда са преведени 50 хил. лв. от фонд „Епархийски църковни нужди“.
На 26 май 1936 г. Търновският епархийски духовен съвет преценява, че вече е възможно да се пристъпи към изпълнение на волята на дарителя. За целта фондът разполага с ок. 300 хил. лв. Митрополията осигурява още ок. 350 хил. лв. за откриването на сиропиталището. Тъй като закупената през 1916 г. сграда се намира в близост до казарма, съветът взема решение в приюта да се приемат само момчета. Започва непосредствена подготовка за откриването му. Големи заслуги в тази насока има Търновският митрополит Софроний. Държавата също подкрепя материално подетата инициатива. През 1935 и 1936 г. от фонда за обществено подпомагане при МВРНЗ са отпуснати 300 хил. лв. С помощи в пари и натура се отзовават и граждани на Търново. Сиропиталището е открито на 13 септ. 1936 г. в тържествена обстановка. То носи името на дарителя и на неговата съпруга. Първоначално приютява 26 деца, а впоследствие възпитаниците му нарастват на 32–33 момчета. Приютът разполага с две обширни спални, библиотека и голяма градина. Изработен е устав за неговото управление и функциониране, утвърден от МВРНЗ на 11 юли 1936 г. Според чл. 2 сиропиталището има статут на юридическа личност и се намира под ръководството на Търновската митрополия. Персоналът му се състои от директор, възпитателка, домакин, лекар и лектор, назначавани от митрополията. Приемат се момчета на възраст от 7 до 13 години, родом от епархията. Средствата за издръжката на приюта се осигуряват от доходите на благотворителния фонд, от ежегодните вноски на Търновската митрополия, на общинския съвет, на държавата, от дарения, завещания и пр. През 1939 г. за поддръжката му са изразходвани 320 хил. лв., като от тях 180 хил. лв. са осигурени от фонда. През следващата 1940 г. фондът отпуска нови 275 хил. лв. Сиропиталището е добре уредено и организирано. Децата посещават близките училища, а в свободното време се занимават по специална програма под надзора на възпитателка. В резултат средният успех на възпитаниците през учебната 1938/1939 г. е много добър 4,54. Ръководството на приюта и митрополията полагат грижи за продължаване на образованието или за настаняване на работа на децата, завършили III клас. Урежда се и лятно летовище в Плачковския манастир „Св. Илия“.
Постигнатото и нуждите на епархията подтикват Търновската митрополия да предприеме действия за разширяване на сиропиталището. Целта е в него да живеят 100–120 деца. Близостта на казармите принуждава епархийския съвет да се откаже от намерението за разширяване на сградата. Започват да търсят начини и средства за покупка на друг парцел и постройка на ново здание. Сградата на сиропиталището е отстъпена на Пета трудова дружина срещу 600 хил. лв. Трудоваците се задължават да отработят тази сума на новия строеж. Сиропиталището е включено в Петгодишния строителен план, приет на 9 февр. 1939 г. от Висшия съвет за обществено подпомагане. През 1940 и 1941 г. държавата отпуска 1 млн. лв. за постройката. През 1939 г. общината предоставя безплатно за приюта парцел от 30 дка в местността Кошарите. Търновският епархийски съвет не одобрява мястото и през 1941 г. купува нов парцел. Средствата са осигурени от благотворителния фонд „Епархийско сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“. На 12 окт. с.г. е положен основният камък на новата сграда. Архитектурният проект е дело на Виктория Ангелова-Винарова. В общи линии сградата е завършена през 1944 г. Сиропиталището приютява нови деца, които през 1944 г. са евакуирани в Килифаревския манастир. Със средства на фонда довършителните работи продължават и през 1946–1947 г. През 1946 и 1947 г. от него са изразходвани съответно по 1,451 млн. лв. и 600 хил. лв. за довършване на сградата. През 1945 г. Околийският стопански комитет в Търново се опитва да вземе зданието за дневен детски дом. Благодарение на съпротивата на Търновската митрополия и на нейния духовен водач митрополит Софроний този опит е осуетен.
Фондът и сиропиталището са закрити през 1949 г. със Закона за изповеданията. Недвижимите имоти се изземват в полза на държавата.
В завещанието си П. Велков оставя 15 хил. лв. на църквата „Св. Никола“ в Търново. Желанието му е с 5 хил. лв. да се купи нова камбана. С останалите средства да се учреди фонд, чиито лихви да се използват за заплати на свещениците. Липсват данни за съдбата на това дарение.

(P. Стоянова) Източник: http://daritelite.bg

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 210 | Added by: Gret | Date: 2016-08-29 | Comments (0)

  Петър Христов Трумбев (3 декември 1876 – 22 октомври 1918) е аптекар. Роден е в Търново, в заможно семейство. Завършва гимназия в родния си град и става ученик в аптеката на вуйчо си. Завършва фармация в Загребския университет. Eдна година работи като управител на аптека в Търново и в София, а от юни 1900 г. открива собствена аптека в Пазарджик, където се утвърждава като уважаван и обичан гражданин. Член е на УС на Пазарджишкото търговско дружество, председател на читалище „Виделина”, на дружество „Юнак” в града. Доброволец в Балканските войни и Първата световна война, когато заболява тежко. Умира в Пазарджик. В последните си дни завещава 30 хил. лв. за образуване на фонд за стипендии на бедни ученици. На 12 декември 1918 г. в изпълнение на волята му, неговата съпруга Мария Трумбева внася по сметката на Министерство на народната просвета (МНП) сумата от 30 хил. лв. По късно, на 18 декември, със заповед на МНП се създава фонд „Петър Трумбев”, който се управлява от министерството и влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители”. Съгласно волята на дарителя и правилника на фонда, лихвите трябва да служат за стипендия на студент в СУ. Стипендията се отпуска чрез конкурс между младежи от двата пола, родени в Пазарджик и завършили пазарджишки гимназии. Специалностите се определят от МНП, като трябва да се предпочитат факултетите по медицина и химия. Ако приходите на фонда не са достатъчни за една пълна стипендия, трябва да се оставят за капитализиране. Към януари 1942 г. капиталът на фонда нараства на 153 800 лв. с годишен приход от 8000 лв. По повод 25 годишнината от смъртта на съпруга ѝ, изпълнителката на завещанието подава заявление до МНП да отпусне стипендия за учебната 1943/1944г., като се съкратят процедурите и кандидатът бъде избран по предложение на учителския съвет, без конкурс, с избрана от него специалност. Вследствие със заповед на МНП са направени промени в правилника на фонда и е избран за стипендиант във Висшето техническо училище в София Александър Христов Цонков, завършил с отличие и добро поведение Мъжката гимназия „Ив. С. Аксаков”, Пазарджик. През 1944 и 1945 г. стипендията е в размер на 12 000 лв, през 1946 е 9600 лв, след което стипендията се прекратява поради „изчерпване на кредита”.

Фондът се закрива през 1948 г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители” при МНП в държавния бюджет.

Дарителската дейност на Петър Трумбев е представена в енциклопедията на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951 г."

Източник: http://www.vesti.bg

Снимки, предоставени от Г-жа Евгения Гунчева

Петър Трумбев /означен с кръстче/ е в състава на българската войска по време на Междусъюзническата война, с. Кавак, 1913 г.

Аптеката на Петър Трумбев в град /Татар/ Пазарджик, където е живял със семейството си /на втория етаж на сградата/, и в който град сега има улица, наречена на неговото име.

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 214 | Added by: Gret | Date: 2016-06-30 | Comments (0)

Има личности, произлезли от стари великотърновски родове, които отдават целия си живот в служба на Отечеството и чиито имена не трябва никога да бъдат забравяни. Един от тях е героят от Балканските и Първата световна война - полковник Петко Цанев.
Петко Цанев е роден през 1870 г. във Велико Търново в семейството на търговеца на кожи Цаню Тодоров и Мария, произлизаща от стар търновски род. За съжаление нейното фамилното име засега остава неизвестно. Знае се, че родът на Петко Цанев има общи родови корени с рода на д-р Марин Русев, както и с този на светлия възрожденски писател и деец - Цани Гинчев. В семейството, в което Петко е израсъл, цари дух на висока нравственост, възрожденски патриотизъм и отговорност, стремеж към образование. Къщата, в която е живял с родителите си и двете си сестри- Евгения/ 1874-1956г./ и Кинка Цаневи, се е намирала в района на читалище "Надежда", има сведения, че е запазена и до днес. Гимназиалното си образование той получава във Велико Търново. След това продължава да учи в Киев. Не е ясно къде точно получава военно образование, но съвсем млад става офицер и участва в почти всички славни боеве по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни. Притежавал е отлични знания в точните науки, владеел е руски, немски и френски езици. Участва в тържествата при обявяване на Независимостта на България през 1908 г. във Велико Търново. На по-късен етап, около 1912-та г. се изселва най-напред в Шумен, където живее със своята съпруга Райна Захариева Жандова. Впоследствие семейството му отива във Варна и там остава да живее до края на живота си. Имаме някои данни за неговото участие в определени битки на нашата войска, но точните сведения за тези събития би трябвало да се съхраняват във Военен архив, би трябвало да бъдат открити и публикувани в бъдеще. Засега данните, с които разполагаме, са преди всичко по думите на неговата дъщеря Лиляна Жандова и някои негови родственици. Петко Цанев е притежавал изключителни морални и физически качества, бил е много уважаван на постовете, които е заемал и се е ползвал с беззаветната любов и преданост на войниците. Те са спасявали много пъти живота му в боевете, следвали са го безпрекословно в сраженията. За него се разказва, че е бил изключително силен и пъргав, както и че е бил най-добрият гимнастик в полка, където е служел. Прескачал е големи препятствия, а като си опънел ръката, на нея можело да се играе като на лост. Запазен е спомен на неговия ординарец. Когато Петко се разболява от холера по време на Балканската война, войниците са го носели на ръце, всеки ден са отделяли от оскъдните си дажби за него, за да го спасят, не са го изоставили. Ботушите му били редовно запълвани с покълнал ечемик, за да бъдат краката му винаги топли. Трогателно мили грижи по време на война, когато всеки един живот е бил изложен на риск. До края на живота му тези войници са идвали да го посещават в дома му и не са преставали да изказват своето възхищение и обич.
Знае се, че Петко Цанев е участвал при превземането на Одрин през 1913 година. По време на Първата Световна война е участвал в сраженията на Северния и Южен фронт. Бил е в състава на Осми приморски полк. Имал е пет ордена за храброст и железен кръст, бил е "Кавалер на бойците", притежавал е най-високото отличие за храброст. В сраженията е бил винаги на първо място, проявявал е изключително безстрашие. В един момент, когато в боевете били избити много командири, на него е било възложено ръководството на полка, с която задача той се е справил превъзходно.
През 1917/18-та година е бил Командир на Трети планински/ 67-ми пехотен полк/. При пробива на Добро поле е бил един от малкото командири, които са успели да върнат успешно войниците във Варна, без да се дават никакви жертви. Описана е една случайна семейна среща след много години между него и цар Борис. Петко поправял лодката, с която семейството му било тръгнало на излет в района на Евксиноград. До него се приближил цар Борис в работни дрехи и поискал да му помогне. Веднага си спомнил за полковник Цанев, с когото се е срещнал на фронта при Дойран и го назовал по име, въпреки, че тогава той бил по-млад, с мустаци и е изглеждал доста по-различно. Тогава Петко Цанев бил изразил несъгласие с действията на Царя, но независимо от това, явно в същото време е бил оценен по достойнство. При настоящата им среща цар Борис проявил много почтително отношение към него.
Поради дългото си участие във войните, болести и наранявания, здравето му било силно увредено. След войната е бил пенсиониран и до края на живота си останал да живее със съпругата и дъщеря си във Варна. Проявявал се като изключително добър родител и благороден човек в отношенията си към всички близки, много внимателен и грижовен. Знае се, че с риск на живота си успява да издири и спаси брата на своята съпруга, който е бил пленен от французите по време на войната. Добротата и благородството остават отличителен белег на неговата личност, всички, които са го познавали, говорят за това. В знак на уважение към него под прозореца на къщата им на ул. "Славянска" на Гергьовден е изпращана да свири военна музика, което е трогвало до сълзи безстрашния български герой. Почива на 19-ти юли, 1948 г. в дома си в град Варна на 78 годишна възраст.
На снимките виждаме Петко Цанев в различни периоди от живота му във Велико Търново и Варна, както и снимка с неговата сестра Евгения Цанева.
Подготвила: Евгения Гунчева, внучка на Евгения Цанева

Старо Търново

Полковник Петко Цанев на фронта, Македония, 1918 г.

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 319 | Added by: Gret | Date: 2016-06-21 | Comments (0)

Първата колоездачна група в България. Най-вляво е Методи Хаджипетков, а до него е съпругата му Недялка

Методи Хаджипетков е изключително интересна и колоритна личност в новата история на Велико Търново. Едва ли има по-отворен, по-предприемчив и амбициозен човек, така отдаден на родния град, със съществен принос в икономическото и стопанското му развитие, популярен както в търговския свят, така и в обществения живот. Търновецът Методи Хаджипетков, макар в много неща да е пръв, днес името и делата му са напълно забравени.  Роден е през 1861 г. в семейството на търновския търговец Хаджи Петко Косев, който имал магазин за галантерийни стоки. Майка му Теодора Кисимова е дъщеря на Георги Кисимов - търговец, абаджия, участник във Велчовата завера. Тя е известна с бродирането на икони с материали, доставени от Йерусалим. В края на живота си става монахиня. Методи Хаджипетков завършва взаимното и класно училище „Св. Кирил“, но още от дете е ангажиран в галантерийния магазин на баща си. Малкото и паметливо дете често го придружава на панаирите до Ески Джумая, а по-късно като юноша самостоятелно пътува до Цариград, Будапеща, Виена с препоръчителни писма до някои големи, талантливи търговци. Надделява желанието му да учи и склонява баща си да замине за Одеса. Малко известен факт е, че първият задграничен паспорт, издаден на търновец е този на Методи Хаджипетков във връзка с пътуването му до Одеса и носи датата 12 септември 1878 г. По настояване на баща си скоро се завръща в Търново и развива активна стопанска дейност. Методи Хаджипетков вероятно е търновецът с най- многобройните пътувания в Европа - Цариград, Виена, Берлин, Хамбург, Нюрнберг, Галац, Пеща. Виждайки нещо ново и впечатляващо по света, той се старае да го внедри в родното Търново. През 1886г. фабрикува полезната синилна хартия (индиго), което е истинска революция в живота на съгражданите ни, както и разноцветните мастила, производството на които усвоява в Германия. След посещението си в един стар манастир близо до Виена остава възхитен от качеството на 50-годишното манастирско вино. Особено го впечатлява рекламният етикет на бутилките. Връщайки се в Търново, започва да произвежда наши вина в бутилки и първи въвежда етикетирането с надпис „Старо натурално търновско вино - 1890 г.“ С тези вина участва в голямото международно търговско изложение в Лиеж (Белгия) през 1905 г.

Благодарение на предприемчивата му натура внедрява какви ли не новости. Магазинът му на пл. „Баждарлък“ бил съсредоточие на всякакви европейски стоки. При многобройните си пътувания той сам закупувал и снабдявал с чер хайвер и руска водка от Одеса, пури от Хамбург, риба от Франция, коняци и ром от Бордо, маслини от Испания, сирене от Швейцария и Холандия. Дори Европа се оказала тясна за неговата душа. През 1893 г. търновецът е един от малцината българи, дръзнали да пресекат океана и да „открият Америка“. Методи Хаджипетков посещава Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и прочутия Ниагарски водопад. Попада сред пъстрата въртележка на Чикагското всесветско изложение, докосва се до всевъзможните чудеса на техниката, изпитва удоволствието да се потопи в един „нов свят“. През това знаменателно задатлантическо пътешествие Методи се среща c именития ни писател Алеко Константинов. В своята книга „До Чикаго и назад“ за бележития търновец той пише следното: „Влязохме в турския ресторант. Запознах се с един търновски търговец - г-н X. Петков (забравих му името). Той самичък, без да знае думица от някой чужди език, тръгнал от Търново и през Хамбург и Ню Йорк стигнал благополучно в Чикаго. Любопитен! И от любопитство беше събрал адресите и рекламите на всички експоненти в изложението; напълнил цял сандък с реклами. За каква потреба му са - не ми е известно: може би ще направи подробно описание на изложените предмети, нещо, за което аз не бих се заел“.

Цялото това пътешествие из САЩ води до ново изобретение на Методи Хаджипетков. Той решава, че може да произвежда безалкохолни напитки. При това не как да е, а затворени в бутилки със стъклени топчета и сифон. За тази цел строи фабрика, наема работници и в един летен ден едновременно на търновския пазар и из всичките кръчми на града, наброяващи по онова време над 100, се появява студена лимонада. Гражданите най-напред с недоверие, но после с удоволствие се гощават с непознатото им дотогава питие. Видял американския лукс, Методи Хаджипетков решава да го пренесе, доколкото е възможно, в България. В магазина му се появяват немски пури, моруни, обработени във френската фирма „Амио фрер", руски черен хайвер. Наред с отлежалото си вино предлага и „Малага" от Испания, а за мезе към него - ни повече, ни по-малко - холандски и швейцарски сирена, като заедно с тях внася коняци и ром от Бордо. Новаторът се захваща и с други първи дела в България. Започва със собствени средства да залесява големия и гол баир Боруна - там, където сега са паметникът на Асеневци и Художествената галерия. Това му добро дело обаче не е признато от общинската власт и когато засажда първите дръвчета, кметът го изгонва, защото мястото било общинско Цялата работа не е в принципи, а в това, че веднага след Освобождението Методи Хаджипетков бил избран за общински съветник и бил такъв в продължение на 4 години. След това обаче властта взели политическите му противници. Скоро се прехвърля на хълма Царевец и пак със собствени средства прокарва първите алеи около руините от Втората българска държава. Този път общината му благодари и го награждава, от което става ясно, че предишният кмет не е бил преизбран. Негов приятел е чехът Ото Хорейши, който живее в Търново. По поръка на Методи прави първата завеса на читалище „Надежда". Друг негов приятел, Йозеф Папоушек, най-напред живее в Ботевград, но се премества в Търново. На него пък Методи Хаджипетков помага с пари да направят паметник на Левски в Търново. За да подпомогнат начинанието си, издават стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова", продават я и добавят нужната сума. Още преди да замине за Чикаго, Методи си купува така наречените бициклети - английско производство, марка „Паяк“ с малко задно и голямо предно колело. През 1885 г. той става инициатор за създаването на първата колоездачна група в страната, а жена му е първата велосипедистка в България. Когато се връща от Чикаго, Хаджипетков докарва с багажа си и други три колела, детски шейни и кънки. С новите велосипеди вече започва по-големи преходи чак до Русе, който е на 100 километра от Търново. Така се създава и колоездачен клуб в Русе. През зимата пък става радетел за надбягване с кънки по замръзналата река Янтра. Както подобава на човек, бил в САЩ, когато организирал пързалянията и надбягванията с кънки, свиквал градската музика и правел бюфет на брега на реката. След това раздавал награди. Трайна се оказва и страстта му към колоезденето. Той е човекът, внесъл първия велосипед в България през 1883 г. Това му дава възможност да стане инициатор и създаде първата колоездачна група в страната, сред която е включил и първите две жени колоездачки - своята сестра Кинка и съпругата си Недялка. По неговия пример в България се зараждат и други дружества. През 1901 г. Методи, Недялка и Кинка правят първия колоездачен събор на всички клубове, по това време из България, и годината се смята за рождена за българското колоездене изобщо, а за негов основател официално е признат Методи Хаджипетков.   

Из книгата"Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева

http://www.bg-voice.com

 
 
 
 
 
Филм за Методи Хаджипетков, първият търновец европеец
първият търновски европеец

 

Публикувахте от георги василев в 12 февруари 2010 г.
Описание Сума
Дарение BGN

Views: 397 | Added by: Gret | Date: 2015-11-17 | Comments (0)

   В Търново през 1827г. е роден и твори един от най-видните български поети – народният учител, общественик, публицист и редактор П. Р. Славейков. Спомените му за Асеневци, за Ивана Шишмана и за последните дни на второто българско царство всякога са били свежи. Славейков още от бащината си къща е знаел за съществуване на старо българско царство и за славното минало на своя народ. Преданията, свързани с Царевец, с църквите "Св. Димитър" и "Св. Четиридесет мъченици", с манастира "Св. Троица", Жидов гроб и пр., са били достатъчни да поддържат в търновци знание за някогашна българска държава, па и надежди за по-добра бъднина. Както разказва сам Славейков, когато бил момче на 7-9 години, той често ходел с другари да гледа мястото на Кая-баши, през гдето, по предание, най-напред навлезли турци в Търново. Любопитните момчета, като ходели по Картала (Орлов връх) - в ранна пролет, за тамянуги, минзухар и бъкалчец, а лете за слетикоса, гъцабури и лиляк, спирали се при Жидов гроб, разменявали си разкази за падането на Търново в ръцете на турците чрез издайството на някакъв евреин и хвърляли камъни върху грамадата на гроба му за вечно проклятие. Търновското простолюдие твърдо вярвало, че в преобърнатата на джамия Асенева църква "Св. Четиридесет мъченици" се явяват ноще сенки на български царе и че затова минаре там не може да се застои за дълго време. То чакало да види кога ще израстат при джамията на Хисаря, гдето е била някога патриаршеската църква "Св. Петка", дървета от забити в Шишманово време главни, за да възвестят българското освобождение от турците.Но, по време на Славейковото юношество, Търново не останало само с историческите си места, преданията и легендите. На 8-та си година той бил свидетел на Велчевата завера. Разностранните дарби и духовни интереси на Славейкова никога не го оставяли да седи празен: ако не успявал в едно, той продължавал друго. Покрай опитите да опоетизира исторически случки и лица, той си поставил и друга задача, пак в свръзка с народното ни минало, именно - да събира народни предания и легенди за събития, лица и места. От преданията, които Славейков бил слушал на младини, главно от баща си, най-рано били обнародвани ония за непристойния живот на търновските митрополити-гърци от първата половина на XIX в. и за мнимото изгаряне на патриаршеската българска библиотека от Илариона Критски. Те били напечатани в 1863 г. във в. "Гайда" (г. I, бр. 4-12) под заглавие "Припомнянията на един стар гайдар". По-късно Славейков обнародвал сведения за училищата в Търново и за първите дейци по събуждането на българщината в тоя град през 2-4 десетилетия на XIX в. Статията му за тях е поместена в "Цариградский вестник" за 1857 г., бр. 311, под заглавие "Подновението и успехът на българщината в Търново". В нея за пръв път се изнасят податки за прочутите родолюбци отец Зотик, Велчо Атанасов и учител Стойко, за частните училища в града, за направата на църквата "Св. Никола" и въвеждането на славянски език в нея, както и за отварянето на общо взаимно българско училище. Като записвани по разкази на очевидци и по собствени наблюдения, тия податки се отличават с правдивост и безпристрастие, та ще служат на всички, които се занимават с историята на възраждането в Търново. Петко Славейков умира в София на 1 юли 1895г.
Юрдан Трифонов

Родната къща на Петко Рачев Славейков е реставрирана през 1971 г. Пред нея е поставен паметник изработен от скулптора Благой Илиев.  Площадът се нарича "Славейков".

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 179 | Added by: Gret | Date: 2015-11-17 | Comments (0)

    През 1886г. Д-р Стефан х. Пенчев спасява Велико Тър­ново от холерна епидемия. Година преди това е бил ко­мандирован в Софийската държавна болница, за да лекува болни и ранени войници от фронта. За тази си дейност е награден с орден „Св. Александър“ V-тa степен. Когато се завръща в Търново, ус­тановява, че населението е обречено. Бързо организира санитарен лагер в района на с. Добри дял и настанява там всички болни от холера. Създавайки този „изолатор“ с много строг правилник за контакти, снабдяване с вода, храна и медикаменти, той успява да спре заразата. Това е сериозен медицински успех за времето и не остава незабелязан. Висшето му началство го награждава със Златен кръст за борба против холерата. А опитът му се популяризира сред медицинските среди и води до много положителни резултати в борбата не само срещу холерата, но и срещу всички масови зарази, особено в последвалите войни, когато е пикът на тяхното разпространение. Д-р х. Пенчев е второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева. Роден е на 15 април 1848 г. През онези години баща му работил с търговците на кожухар­ски стоки в Букурещ „Никола Станков и сие“. Синът му се срещ­нал с Никола Станков в Търново през пролетта на 1863 г. и тази среща била решаваща за бъдещето му. От Станков бъдещият ле­кар научил за новооткритото през 1862 г. Медицинско училище в Букурещ. Основател на т.нар „Скола национала де медицина“ в Букурещ е генерал д-р Давила, създателят на наречените на него­во име давилови капки за стомах. В тази школа д-р х. Пенчев получил диплом за завършен курс по физика и естествени науки, към които се е числяла медицината. Завърнал, се в родния си град през 1868 г. и до 1875-та рабо­тил като лекар. Същевременно се подготвял за специализация по хирургия и докторско звание, като помагал за издръжката на по-малкия си брат Йордан Пенчев, следвал също в медицинското училище на д-р Давила, специалност аптекарство, и който след дипломирането си се счита за един от основателите на аптечнотo дело в града ни. Той пък е родоначалникът  на голямото аптекарско съсловие на рода х. Пенчеви. От септември 1875 година д-р х. Пенчев работи като ординатор в болницата в Галац, а след това в Букурещ, като същевременно подготвя и защитава доктората си, а титлата „Доктор по медицина и хирургия“ получава през януари 1877 г. Веднага се завръща в Търново като лекар на свободна практика. Като такъв го заварва и Руско-турската освободителна война 1878 г.

През 1879 година д-р х. Пенчев е назначен на длъжността търновски окръжен лекар. Той е организаторът и на първата окръжна медицинска служба, обединяваща градове и села на тогавашния Търновски окръг, който обхващал и Осман пазар (днешно Търговище). Особено непримирим е в борбата със заразните болести в града и окръга и популяризирането на началата на обществената хигиена. В болницата работи заедно с колегите си д-р Стат Антонов и д-р Алекси Христов. Тримата се считат за основатели на Търновската болница. След като спасява града ни от страшната епидемия и в навечерието на Балканските войни, макар вече пенсионер, той се отдава на усилена обществена дейност. Оглавява дружество „Червен кръст“, в което влага много енергия за преуспяване на великотърновския му клон. От обявяване на Балканските войни до сключване договорите за мир той работи непрекъснато в Търновската разпределителна болница, където лекува и се бори за живота на тежко ранените в боевете войници и офицери. Същевременно като председател на Червения кръст развива значителна благотворителна дейност за поддържане подкрепителния пункт при търновската гара.

На 1 юни 1913 г. нашият град е сполетян от земетресение. Домът на сем. х. Пенчеви е напълно разрушен и в руините загива съпругата му Тодорица (от известния търновски род Смилови). Това съкрушава д-р Хаджипенчев, който е принуден като много свои съграждани, да живее в барака в двора на казармите. Денонощните му дежурства за лечение на болните и ранени войници от фронта, ниските хигиенни условия, при които е принуден да битува, довеждат до заразяването му от холера. И... лекарят, спасил безброй войници и граждани от болестта, става нейна жертва. На 18 август 1913 г. д-р Стефан х. Пенчев умира в ръцете на сина си Александър Пенчев, известния търновски агроном, публицист, журналист и общественик - достоен продължител на делата на своя баща.

Из книгата "Споменъ за Търново" на Катя Митова-Ганева

Вижте още Фамилия хаджи Пенчеви

Описание Сума
Дарение BGN

Views: 319 | Added by: Gret | Date: 2015-11-10 | Comments (0)

1 2 3 4 5 »

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ