ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Home » 2015 » August » 6 » БОНА ГАНЕВА СТАНЧЕВА (БЯЛА БОНА)
8:22 PM
БОНА ГАНЕВА СТАНЧЕВА (БЯЛА БОНА)

(1830-1900)

Родена в семейството на Гани (Ганчо) Витанов Силистринлията, заможен търговец, притежател на хан, участник във Велчовата завера 1835 година. Бона Ганева наследява хана от баща си и заедно с мъжа си Станчо Симеонов работят в него. Ханът е известен в града със своята чистота и голямото гостоприемство на неговите стопани. Тук са отсядали и търговци от Италия и Франция. Чужденци­те я наричали Белле Боне (хубава Бона), а ханъмите в града Бизим Боне. Ханът е давал приют и на руския писател Немирович— Данченко, който е запазил прекрасни спомени от гостоприемст­вото на стопанката. Когато през 1926г. Данченко е отново в Търново, той живо се интересува и за Бяла Бона. Нейното име е свързано с историята на родния ѝ град преди всичко чрез дейността на Търновския революционен комитет. Още от 1867г., без да се страхува от турците, тя носи храна и дрехи на заловените комити от четата на Филип Тотю, а на следващата 1868г. — на четниците на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа. Умело използвала близостта си с турците, които отсядали в хана ѝ, научавала от тях важни сведения, които веднага предавала на членовете на местния революционен комитет. Така през пролетта на 1876г. успяла да спаси докарания от Христо Семидов и Андрей Панталонджията барут. Със сведенията, които предавала на членовете на революционния комитет, тя успяла на няколко пъти да предотврати разкриването на революционерите и от другите градове. След битката в Дряновския манастир през 1876г. укрива въстаниците Величко Драганов от Дичин, малкия Кольо Черния от Мусина и Георги Казанлъчето, Симеон Тревненчето, Зографина и Петър Драганов от Дъскот. Последния снабдява с тескере и подпомага прехвърлянето му в Румъния. Тук през тия бунтовни дни се укриват Стефан Стамболов, Атанас Доктора и Ефрем от Горна Оряховица. На заловените въстаници, хвърлени в Търновския затвор, тя и членките на „Женската община“: Евгения Кисимова, Зойка Станчева, Тодора Недева, Йонка Пенева, Аника Костова, Мариола Василева, Кирияки и Аника Панайтови събират по махалите от населението храна, дрехи и пари. В нейния хан се укриват още Павел Бобеков, М. Манев, Хр. Драганов и др. Независимо от близостта й с турците, често пъти ханът й бил претърсван. По време на Руско-турската война, 1877—1878г., когато на 12 юли в града пристига българското опълчение, тя излиза да го посреща още в м. „Дервент“ с хляб и сол.

Ханът на Бела Бона

Още от първия ден на пристигането си Любен Каравелов отседна в хана на Бела Бона. Наришкин също — но по-късно се премести. Така и са го запомнили търновчани: „Княз Наришкин е пълномощник на Руския Червен кръст. В Търново дойде още в първите дни подир превземането на града. Живее в една колиба (така търновчани наричат вилите си в лозята) по пътя за Севлиево“. Любен Каравелов остана в хана. За госпожата беше чувал, беше чел и у Ф. Каниц: „Търново притежава много и обширни ханове. Аз бях снабден обаче с една препоръка от Русе и търсех най-малкия от тях и неговата любезна собственичка, в чиято чест пътуващите галантни италианци го: бяха прекръстили на „Бела Бона“, като се стараеха по този начин да възхвалят нейното име. Наистина нейната красота беше поизбледняла малко в сравнение с времето на покръстването на хана, но нейната добрина към френските гости за радост не бе намаляла..Видният пътешественик не беше спестил редовете на описанието си за тази снажна българка, като отбелязва няколкото предимства на нейното гостоприемство. От една страна, той споделя: „Напомнящият ни глад ни подгони почти с копнеж към гостоприемния хан „Бела Бона“, където „Мадам“ вече чакаше с известно нетърпение нашето завръщане“. Гастрономическият момент не го е заслепявал, за да види и разбере и другото, на което е бил един малък център покривът на хана: „Аз съм на привършване с разказа за видяното и преживяното в някогашния Царевград. Дните изтекоха в работа, вечерите в хана „Бела Бона“ — бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци“. Така пише Каниц за 1871 година. Той е видял онова, което виждат всички, което е предназначено за всички. Въз основа на него е популярността и външната показност, привлекателната сила и магия на Бона Станчева, с които тя върши работата Си. В тази светлина се е възприемал ханът „Бела Бона“ и от много българи. „Този хан през 60-те години на миналия век бил най-добре уреденият в града ни и освен място за спане имал гостилница, кръчма, кафене... „Всички търговци, които идели отвън — гърци, турци, както и чужденци — французи и италианци да купуват пашкули, бубено семе, се спирали на Бониния хан“ — се отбелязва и в една от малкото статийки, посветени на тази българка в „Общински вестник Велико Търново“ (бр. 12 от 1935 г.). Сцената на бурните исторически събития в Търново след Освобождението е естествено да не отреди място на една ханджийка — пък била тя и Бела Бона. От снимката ѝ, която срещаме в общинския; вестник (бр. 12 от 1938 г.), ни гледа спокойно улегнала жена.

Но в паметта на търновчаните — нейни съвременници, се е запазил още един неин порив, в който избуява дълго сдържаното и скривано въжделение: „През време на Освободителната война, когато русите приближили до Търново, 25 юни 1877, Бона сплела венец от живи цветя, излязла в Дервента да ги посрещне...“. Случайните летописци не споменават, или не са видели край маститата ѝ фигура сянката на нейния мъж. Други са били като че ли нейните мерки за достойнство — наспоред големите идеи и революционния порив. Затова съпругът ѝ почти не присъствува в едноактните сценки, които ѝ отрежда историята на старопрестолния град през 60—70-те години. Тя е воин, тя е личност, събудена за политически живот от революцията. Ще ни изненада ли и с друг един, свой жест, който по своему пречупва общото състояние иа духовете? Тогава, когато в якобинската атмосфера на двора около църквата „Св. Никола“ се разисква бурно и разгорещено въпросът след Берлинския конгрес — това ли сме, което искаме и трябва да сме, или пак един смазан от ботуша на чужди мнения и интереси народ, когато искрите на първите комитети „Единство“ припламват в Княжеството и в поробените западни покрайнини, тогава Бела Бона, продължила битието си на ханджийка, преправя хана и го нарича „Съединена България“. Тази е нейната възможност да изрази възмущението си, да изрази бляна си — блян на цял народ!.

Но да се върнем назад във времето — не чак в годините, когато през тайните ходници в хана на мадам „Бела Бона“ влизат апостолите и съзаклятниците, а в дните, когато тук идва Каравелов. По-важното е, че Бела Бона беше слушала за него, беше се възхищавала от обществената му дейност, от писателските му прояви. Колко пъти -потайни гости са разгръщали в стаите на хана ѝ страниците на „Свобода“ или „Независимост“, за да заседне в съзнанието и на неуморната ханджийка името и делото на човека,, който ги списваше отвъд Дунав и зовеше на борба. Пък и сега Любен Каравелов разбра „маята“ — Бона Ганева, тази жена с поувяхнала хубост и поукротен мъжки характер, която е възпирала пияници и гуляйджии, но и респектирала паши и чужди консули — родена тук, в старопрестолния град в 1830 година, бе преживяла много. Още в далечното ѝ детство е събитието, което не се забрави от цял народ, не се забравя и от нея — Велчовата завера. Бела Бона се оказа щерка на видния участник в съзаклятието — Ганю Силистренлията. Заседналото в детското въображение беше преминало в кръвта, в черти на характера и мисленето, в постъпките. Каравелов, кумирът на едно цяло поколение, беше дошъл да стори чест на дома ѝ, на хана ѝ — къде по-голяма радост и гордост за Бела Бона в тия дни?.. .По-обстоятелствен и конкретен от останалите, които споменават факта, е Добри Ганчев: „Любен Каравелов и той в Търново. Дошъл да уреди въпроса с преместване на печатницата си от Букурещ. Без работа е. Денем или по разходка, или в някое кафене. Около му всякога приятели и познати. В работните часове, кога остане самичък, вика ме на приказка или разходка. Живее на квартира у известната Бела Бона. Отстъпила му госпожата една стаичка в хотела си. Уважава го, почита го много. Затуй го взела в къщата си. На всекиго стая не дава. Вечерно време край него тя прави голям алъш-вериш. Идват приятели да го видят, черпят се, гощават се. Ст. Стамболов му е постоянният посетител. Помирили се бяха, букурещките им ежби заглъхнали. Сега са добри приятели. Други, които посещаваха хотела на Бела Бона, бяха Георги Живков и Жоржо Момчев. Застоявахме се у госпожата до късна вечер. Догде не се приспи на Каравелова и ни покани да си идем. Болнав беше Любен. Голямата му черна брада окръгляше бледо, измършавяло лице. Оплаква се от разни старчески недъзи. Преждевременно бе остарял. Гласът му мътен, дрезгав — като на брата му. От последния е по-спокоен, по-малко нервен. Разказва весели епизоди от живота си. Всякога посолени със свойствения му хумор“. Картината е доста жива и релефна. Толкова много неща има за говорене, за обсъждане — от близкото минало, от живите тръпки на днешния ден. Каравелов ли ще остане равнодушен към онова, което става в Тракия, в заседанията на Берлинския конгрес, към онова, което се изпречва пред руското местно управление и новоизпечените български държавници. Д. Ганчев не споменава всичките, но около него е толкова гъсто населено, толкова многолюдно. Минават не само Стамболов, кметът на града Георги Живков, Жоржо Момчев, д-р Стат Антонов, Цани Гинчев, Киро Тулешков, но и княз Щербинский, Наришкин... Всичкото това така уморява. Напомня му за Букурещ от 1870—1872 година, за Белград от 1867—1868 година. Но има и различия — тук замислите и идеите, обсъжданите мерки се превръщат в дела, поемат своя път към хората. Ханът на Бела Бона е един от малките щабове, където зреят идеи и се самоосъзнава един народ, гнездо на патриотични пориви със стара закваска. Онова, което не е могло да се изяви преди — отвъд Дунав, се проявява сега: в служби, в инициативи, в организирането на дружества, в първите стъпки на държавническо мислене... Нечие щастливо хрумване е документирало с фотоапарат част от всичките тия люде, които кръжат около Любен Каравелов. Истина е, че фонът на фотографията не е интериорът на хана „Бела Бона“. Но ни се струва, че те току-що са излезли оттам. В центъра на черно-белия масив от скупчени лица с широко отворени очи е фигурата на самия Любен Каравелов — с всичките ония черти, с които го знаем и с които живее в съзнанието ни, с онази небрежна разночинска осанка на облеклото, която до късно ще си остане разпознаващ, едва ли не родов герб на брата му Петко Каравелов и като министър-председател на България... Няма да се опитвам да психологизувам или да портретувам с думи застиналото на фотографската плака. Но на нея са мнозина от хората, с които Каравелов общува по време на престоя си в Търново, мнозина от хората, които живеят с въпросите на обществения и културния живот на града през тия и следващите бурни години. Както споменах, в центъра, с патриаршески респект, но в непатриаршеска поза е фигурата на великия възрожденец. Личат още Стефан Стамболов, д-р Стат Антонов, Жоржо Момчев, Георги Живков, Цани Гинчев... Всеки от тях има зад себе си малко или много прояви и усилия на патриот и с открито лице гледа към нас — тогава, в дните на напрегнатата 1878 година. По-късно ветрилото на политиката и събитията, на властта и парите ще ги разпилее, ще ги отпрати в различните полюси на живота, по-късно ще станат търговци-буржоа, стамболовисти, народняци, крепители на режими и опозиционни партии, малки участници в големи събития и авантюри... А сега — сега те са просто патриоти, овладени от общия порив и опиянението от свободата и ширещите се пред тях възможности за присъствие. Нетърпението им и ламтежите им не са още белязани със знака на политиканствуването, на винаги будната мисъл за лична облага. Тия черти на племето ни по-късно ще започнат да се проявяват и да определят техния и на другите като тях облик — до такава степен, че той ще измести началния, т. е. застиналия на фотографията от 1878 година. А тогава те имат зад себе си участие в революционните комитети, срещите с Апостола, съзаклятническата готовност за дела в името на Отечеството — пред себе си: чистата съвест на неосъщественото.

Малка и незабележима по главната търговска улица е паметната плоча, която днес отбелязва мястото където е бил и продължава да бъде с духа си-за този, който го търси и има нужда от него-ханът на Бела Бона.

Из книгата "Бележити търновци"- Тодорка Драганова, Цветана Генчева, Йордан Димитров и книгата "Столица на оцелелите"- Иван Радев

 

Views: 428 | Added by: Gret | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
avatar

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ