ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Home » 2015 » January » 3 » ген.Стефан Златарски
1:54 PM
ген.Стефан Златарски

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН НИКОЛОВ ЗЛАТАРСКИ

ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ ЗАПИСАХ ЗЛАТНИ СТРАНИЦИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

“Свидетел и актьор бях на много български събития, които създадоха немалко златни страници на българската история, и щастлив се считам!”
Тези вълнуващи и не лишени от самочувствие слова принадлежат на генерал Стефан Николов Златарски / 1860/2/ - 1912/. Днес името на бележития търновец е почти непознато, но в миналото то предизвиквало искрено уважение и респект особено сред висшите офицерски кадри.
Малцина знаят, че Стефан Николов Златарски е син на известния учител, културно-просветен деец и радетел за църковна независимост Никола Попвасильов Златарски /1823 - 1875/ от Златарица и брат на Георги Николов Златарски /1854 - 1909/, известен като пръв геолог в Югоизточна Европа, основоположник на минногеоложкото дело, а по-късно и наука в България, както и автор на първата геоложка карта у нас. Негов по-малък брат е и изтъкнатият учен - историк проф. Васил Николов Златарски /1866 - 1935/. Любопитно е да се отбележи, че именно той, патриархът на българската история, фигурира в публикувания през 1996 г.от издателството на министерството на отбраната “Офицерски корпус в България 1878-1944 г.”, т. ІІ, а името на по-големия му брат Стефан, изцяло отдал живота си на военното поприще и достигнал до чин генерал, отсъства.
Стефан Николов Златарски, както и останалите четири деца на даскал Никола, са родени в старата българска столица. В града на Асеневци по-късно остава само единствената сестра Виктория /1858 - 1924/, но за бъдещия генерал Царевград Търнов винаги си остава “най-красивото кътче на земята, истински рай, който целий народ трябва да знае.” Петте децата израстват в дом, в който обичта и уважението между членовете на фамилията и любовта към науката и свободата са издигнати в култ. Учителят е щастлив, че наследниците му “ревниво учат, миналото почитат, достойни човеци ще станат, всичко, що е годно и полезно за България ще направят, защото са златарчане, а още повече - търновчане. ” А за сина си Стефан той с гордост отбелязва: “...Макар и салмалив /немирен/, ама в уроците си добър...”
Ранната смърт на Никола Златарски слага край на семейната идилия, но не и на избраните от децата му достойни поприща за реализация в различни сфери на културния и обществен живот. За Стефан Николов Златарски това се оказва военното дело, което той сам определя “за един от основните градивни елементи на млада България”. След Освобождението приятелите на даскал Никола, както и признателната търновска общественост, издействат заминаването на младежа в София, където той сбъдва мечтата си, постъпвайки във Военното училище. Амбициозният болярин не само завършва с отличие първия му випуск, но с невероятните си знания и качества на млад офицер така впечатлява руските си началници - военни специалисти, че те го изпращат да следва в Михайловската военна артилерийска академия.
След завършването й младият търновец, въпреки успешното си “вписване” в руските офицерски кръгове и добре устроения си бит в Русия, нито за миг не изневерява на убеждението си , че животът му е обречен на България. В критични за отечеството моменти той не се колебае да го защити като доблестен патриот.
Участието на капитан Стефан Николов Златарски в Сръбско-българската война /1885/ е сред най-драматичните моменти в живота му. Първоначално той се сражава като командир на 4-та батарея от І-ви артилерийски полк, но поради неблагоприятни условия младият офицер и неговите войни претърпяват неуспех. Поражението изпълва с покруса не само бъдещия генерал, но и неговите близки. За това красноречиво свидетелства писмо до него от брат му Васил Николов Златарски: “Първите дни на войната бяха за мене най-нещастни. Аз не спях по цели нощи...От нашите писма не получавах, а тебе не знаех где си. Ограничавах се само с едни газети, които даваха твърде неблагоприятни за мене известия. Особено се усили това ми лошево положение, когато прочетох телеграмата, че у капитана Златарскаво отнети сербами орудия.” Аз не съм в състояние да опиша в какво състояние се намервах тогаз, само знай, че като си припомня сега, то космите на главата ми щръкват...Ти знаеш колко аз те обичам, ти знаеш как сме близко свързани един с друг посредством онази братска непонятна връзка. При произнасяне на думата убит аз самия себе си не считах съществующ...”
Въпреки неуспеха, благодарение на войнската храброст, саможертвоготовност и стратегическа съобразителност на капитан Стефан Николов Златарски, по-късно батареята му спечелва няколко решителни сражения и изкупува с победа първата несполука. За доказаните си заслуги търновецът е награден с орден “За храброст” ІV степен и повишен в командир на отряд. По този повод той споделя: “Победата изисква крайно много трудове, мъчнотии, жертви и още талант... Ето защо тя е скъпа и се цени тъй високо.”
Като командир на І-ви артилерийски полк бележитият старостоличанин участва в детронирането на княз Александър І Батенберг /1886/. Заедно с майор Петър Груев той заминава за Кюстендил с цел да приобщи към каузата на антикняжеските настроени офицери и Струмския полк. Пред командния му състав търновецът категорично и уверено заявява: “Я ми кажете някоя държава, в която да не е имало смяна на царе? Вземете Румъния, Русия, Гърция, или която щете държава! Що се отнася до резултата, то в случая е спасителен за България!”
След неуспеха на детронаторите Стефан Николов Златарски емигрира в Одеса и според Димитър Маринов взема участие в подготовката на бунтовете в Североизточна България /1877/.
Потушаването на размириците в Русе и Силистра предопределя по-нататъшната кариера на бележития българин. Той постъпва на руска военна служба. С успех служи в различни гарнизони, преподава в Михайловската и Николаевска академии, пише научни статии и студии, често пътува из цяла Европа, посещава дори Африка. От всички кътчета на света, в които пребивава, изпраща трогателни писма до своите близки във Велико Търново и София. За известен период от време е и в щаба на генерал Гурко и с голям успех участва в прочутите Варшавски маневри през 1890 година.
Движейки се във висшите офицерски кръгове, той усвоява най-доброто от тогавашната руска култура, и по собствените му признания се “влюбва неистово в изкуството, специално живописта.” Новгородското му жилище “приютява” 20 художествени маслени картини - оригинали, дело на бележити руски пейзажисти. Част от великолепните платна и до днес се съхраняват от негови родственици в София.
Благодарение на неоспоримите си военни умения и знания и начетеност в различни области, Стефан Николов Златарски осъществява и най-съкровеното си желание – става член на Руския генерален щаб, който тогава се ползва с репутацията на един от най-авторитетните в Европа.
На 1 декември 1907 г. бележитият старостоличанин съобщава с радост и гордост на брат си Александър за едно от най-вълнуващите събития в живота си: “Не зная известно ли ви е, но от три недели насам аз съм генерал, произведен за отличие, и назначен командир на 22-ра артилерийска бригада. Назначението, което получих, е най-доброто, което аз могъл би да получа... Сега мога със спокойна съвест да кажа: удовлетворен съм напълно; трудовете ми по науката даром не пропаднаха. Получих цяла купа телеграми и множество писма от цяла Русия / и продължавам още да получавам/ с поздравления по случай повишението ми; среди тях има много с прочувствени изражения.”
“Генералските пагони” на Стефан Николов Златарски не остават незабелязани и в България. За това свидетелства писмо на Васил Николов Златарски, в което се казва: “Твоето производство в генерал направи тук силно впечатление и особено между военните твои другари, за които то беше една изненада. Изобщо тук за тебе се приказва много, особено между младите офицери, които са следвали в академията – артилерийска и генералщабна, тъй като и в двете тия академии си оставил добър спомен... За тебе се изразявали много почтително ония офицери руси, които идели от Варшавския военен окръг в академията, като те наричали “учен и артилерист” и много се бояли, ако се случвало пред тебе да държат екзамени, понеже си бил много строг.” В друго свое писмо бележитият историк споделя, че вестта за повишението на брат му е “животрептящ лъч” в тежък за него момент – уволняването му от университета след освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър.
През 1912 година Стефан Николов Златарски не успява да изпълни желанието си да участва като доброволец в Балканската война и така за пореден път да докаже, че в живота му “България е над всичко”. Сломен от коварна болест, той умира далеч от родината и близките си. Гробът му и до днес се намира в Новгород.
Смъртта му сломява неговите близки, особено по-малкия му брат Васил. За това свидетелства негово писмо от 1913 година: “Ходя често на гроба на Стефана. Хубаво, чисто и спокойно място. Поплаквам си по малко и после отивам в квартирата, гдето са мобилите. Намерих много фотографически картички Стефанови, снети преди да заболее. Много офицери искат да му имат портрета. Изобщо тук са го много обичали...”
За съжаление обичаният някога човек и генерал Стефан Николов Златарски днес е почти забравен...


ИНТЕРЕСНО Е ДА СЕ ЗНАЕ:

* Според изтъкнати военни специалисти епистоларното наследство на видният търновец от 1885 г. със своя доблестен патриотизъм, мъжество, обективна наблюдателност, философски размисъл и дарба за художествен реализъм при изобразяване на боя заема водещо място сред всичко написано за Сръбско - българската война. Доказателство за това е негово писмо от 2 декември 1885 г. до брат му Васил Николов Златарски: “Ето вече два месеца - до вчера, как спах по полетата, под дъждове и на снега, теглих от ветрове, студове и всеки метеорологически несгоди, но се съм още цял. Тридневният глад, безбройните неприятелски пули и гранатни осколки - и те преклониха глава пред мене. Провидението си е провидение. Ето сцена: един вика ура и тича, други плаче и се превива - ранен. Там гледаш някой рита - останал беднякът без крак, на друго място от втори тече кръв. Представи си при туй маса солдати, движещи се, едни окръжени наоколо с дим, а други с щикове, насочени напред, да се спущат към неприятеля. Отпреде си представи си, че гледаш страшна някоя батарея да бълва дим отдясно, и отляво отдалеч - да скача тежката кавалерия... И наконец след грозното френетично ура - да бягат нашите неприятели с ужасни викове... Що може да бъде по- възвишено от тази жива поезия, коя знаменита картина може с това да се сравни? Под вечер, когато природата захваща да спуща нощните си платна и войниците отдалеч възвещават за успеха си, гледаш: там ранен, в кръв облян, превързват; там някой охка и издъхва, а рядом с него - гордият, с пушка в ръка, български труп неподвижно да лежи... Всичко това разпръсва ужас, навежда страх, напомня на човека нищожеството му и глупавото му стремление за самолюбие. Неописуема мистериозност като че владее между всичко туй и като че тя е причина на всичко туй...”
Тодорка НЕДЕВА

Views: 174 | Added by: Gret | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
avatar

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ