ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Home » 2017 » January » 17 » ИВАНОВИ
3:40 PM
ИВАНОВИ

ЕЛЕГИЯ ЗА СТАРАТА КЪЩА
Иван Тодоров
Те бяха хора от друг свят. Баба и дядо. Родени на прага на миналия век в Плаково, скоро подир сватбата си се преселват в Търново. И в края на двайсетте вече са на „Любен Каравелов“ 40. Къщицата беше на един кат, с хубава маза и малка, ала пъстра градина. На дядо - пощенец, не му се опираше нищо. Имаше всякакви земеделски и други инструменти, наредени, почистени и в постоянна бойна готовност и с тях можеше да 
направи почти всичко. Кокошки и петел живееха в курника, същинско тухлено и топло стайче като за човек, с полози, напълнени догоре със слама, а петлетата винаги си имаха име. Тъй бе и с прасето в кочината, на което - по някаква превърнала се в традиция нагласа - гальовно все му викаха Гошо. Тогава хора и животни все още си приказваха...

Под чешмата бе поставено издълбано от камък корито, с пробита дупка в единия му край, за да може да се оттича водата и да полива цветята наоколо. Те бяха сладката грижа и радост на баба. Лалета и зюмбюли най-напред, после дойде времето на гиргините, големи колкото футболни топки, кичести и високи на бой, сетне настана модата на т.нар. „корейки“ (хризантеми с тънки и деликатни ветрилообразни листенца на цветовете), на десетките видове рози... Гордо показвахме и зелената, и черната си роза, разменяха се сортове със запалени любители на хубавото от Института по розата и етерично-маслените култури в Казанлък (там се вихреше един фанатик на красотата - Христо Чорбаджийски), от Дъскот (в него бе царството на френския възпитаник Кольо Мошев), от село Батак, където се конкурираха Александър Досев и Здравко Даскалов... А цветя се разменяха и с всяка съседка, сдобила се с нещо ново и екзотично. Като се почне от „чесначе“ от цариградско индрише, ставащо като храст, от невиждано мушкато и се стигне до омаен кактус, който цъфтял ама всяка година, и до коледниче, от онез, дето напъпват и се усмихват на стопаните си - подтиквани сякаш от дядо Боже - и пред Нова година, и по Великден.
Тук е споменът и за червените и жълти климатиси, подпрени на специално скованите дървени прелки, прилични на стълбички; и за нежните листица и цветчета на синята „морска пяна“ от двете страни на пътеката от пътната врата до къщата; на пъстрите и елегантно източени гладиоли, грижливо изваждани и прибирани всяка есен в щайги на тъмно и сухо в мазата.
Пак там, но и в стаите и антрето - малко преди първата слана - се прибираха всички саксии (а те бяха десетки), за да излязат навън пак в края на следващия април.
Лете дядо със сгъваемото си ножче „чекийка“ на младини ходел да ашладисва с калеми и лико рози и дървета (присади) в градините на мераклии в някогашните търновски лозя.
Ала не по-малка страст му бе техниката. Един от първите радиоапарати в началото на трийсетте гръмва в дома ни. Радиото е „Филипс“, с кафява бакелитова кутия, с малко стъкълце с написани на него станциите, които може да лови, и с две копчета - за пускане и настройка. Лампово, разбира се. И работи и днес.
А защо гърмяло ли? Ами защото след покупката дядо го монтирал на специална подложка, която му бил измайсторил, отворил прозореца и го пуснал тъй мощно, че и да го чува чак на двора, през отворения прозорец, но да го чуват и на улицата, а, най вече - комшиите. Скастрен от баба, блюстителка на реда и благоприличното, едвам скланял да го понамалява, но до края си обичаше силната музика...
Още от лудешките си ергенски години, когато свирел на тромбон в плаковската духова музика. В една от няколкото конкуриращи се банди, които - подир някой спор кой да бъде цанен на поредната сватба - завършвали накрая пиперливия диалог и с бой с инструментите, когато другите аргументи вече били изгърмени. На следния ден греещият като слънце тромбон - вече на бистра глава и ум - бил грижовно и с умиление поправян. Защото на него - в сравнение с крехкото кларне, тъй казваше дядо на кларинета, се разчитало при битките много повече. Желанието да е в крак с най-новото - въпреки че не бе заможен- не го остави и сетне. В началото на шейсетте, вече преселени в София, един от първите купени телевизори в квартал „Павлово“ - немски „Стадион“, бе нашият.
Но да не се отдалечаваме толкоз надалеч от къщата си в Търново. Нейните стопани спяха във фантастично изпипана орехова спалня от съседа-дърводелец Абаноса. Работилницата му бе в началото, от лявата страна на сегашната улица „Хан Аспарух“ (прежна „Ганка Рашева“). С дървени царги отстрани, с пружини и огромни табли- да си подпира човек удобно гърба и главата, реши ли да се изтегне на кревата...
В друга от стаите бе металното легло „персон и половина“ с картинните си сюжети, тип „плаващи лебеди в езеро“, и с месинговите си топки над четирите крачета. За дядовата професия споменах, а баба работи известно време в една предприятийце, гръмко кръстено Млекоцентралата, на улица „Мармарлийска“, след това оглавява Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гарата, ала - озовала се вкъщи - едно от големите й удоволствия бе плетенето на миля и на покривки „българска бродерия“. Какви ле не модели се изработваха, модели (също като цветята) се разменяха с комшийки и други със същото увлечение. Лакмусът за най-голям майсторлък - като се завършеше една работа и се огладеше (но не направо, а през кърпа) - бе да се покаже, че и отзад е докарана тъй чисто и хубаво, както и откъм лицето.
Друго място за свещенодействия бе кухнята. С печката с няколко колела за готвене, лъскани с отдавна забравения вече бял прах, наричан „Икономия“, с витите кюнци, белосвани с боята „Щъркел“, с долното и горно зареждане на тия лами за кюмюр и дърва „Вулканъ“ (тъй се казваха), с пещите им за печива, в които зиме вечер се слагаха и тънки тухлички, с които по-възрастните топлеха краката си под юргана, като легнеха. Младите - открай време -раздвижват в спалнята кръвта си по друг начин... Та приказвахме за готвене.
И тогава е имало готварски книги и списания, но баба готвеше както я бе научила майка й. Знаеше на кое колко му трябва, за да уври хубаво, на кое колко - да се опече и да хване изкусителен цвят, кога да се сложи ориз, домат, картоф, лук... Всичко се режеше на дървен танур, на ситно, колкото по на ситно - по-добре, там се накълцваха и дробинетата за пълнене, кокошите дреболии за чорбите, които грееха златисти и ухаеха примамливо, там се ситнеха и зеленчуците за гювечите, за салатите. Не съм запомнил гозба без мерудия, винаги под ръка имаше и копър, малки къдели чубрица, черен и червен пипер, дивисил за агнешкото, триге (един особен камък, който се образува в буретата с вино, и после го начукват на прах) - най-добрата подправка за рибя чорба, която придава кисела жилка, непосилна и за най-силния и рекламиран купешки оцет...
За сладката из чекмеджетата пък се пазеха и чакаха индийски орехчета, там бяха и продълговатите тенекиени формички за кекс (особено популярен по някое време бе т.нар. „Ден и нощ“), металните фигурки за правене на тестени звездички, търкълца, триъгълничета: все курабийки, които се поръсваха с канела, а най-отгоре им се туряше и по половин орехова ядка.
Много се тачеха и затова често се посягаше и към ванилията, лимонтузуто, към корите на лимона.
В края на лятото наставаше времето за туршиите - турени или в буркани с венец от копър, който затискаше и не даваше на зарзавата да изплава и да се задържа само най-отгоре, в сагата на саламурата от вода, сол и оцет, или в малки каченца. 
Киселото зеле си бе работа за дядо, претакането на армеята (продължаваше нейде към половин месец) - също, и всичко това ставаше в дървена каца с канелка най-отдолу. Веднъж втасали, зелките се ядяха и готвени, и на салата - поръсена с червен пипер и полята с олио (като няма зехтин или дървено масло, както мнозина му казваха, и то върши работа), и на чорба - с добавен праз или лук задължително църнатата на някое от колелата на светналата печка люта петелка. Поне веднъж в седмицата, обикновено в неделя, зиме се правеха и цели тави с пуканки - от пуклив мисир, чийто зрънца като на празнична заря пукаха и едно през друго напираха да вдигнат във въздуха капака на алуминиевата тенджера с нагрятата предварително мазнина на дъното й...
Въпреки че не използваше готварски книги (или тъкмо заради туй), почти всяка оправна домакиня в ония години си имаше тетрадка с рецепти. Тъй бе и с баба. В тетрадките най-много място бе отредено за сладкишите, тортите, ликьорите, а тук-таме имаше и по някоя интересна плетка за пуловер. Спомням си, че тия рецепти нерядко носеха името на жената, от която са научени. Например: „Кадаиф от Марчето“. И, отгръщайки старите странички, ще ви го цитирам. Ако имате мерак, опитайте да си го направите:
„Продукти: 500 грама кадаиф, 200 грама краве масло, 100 грама орехчета - ядки.
Нарежда се и се пече.
За сиропа - 1. 5 кг вода и 1 кг захар. И кората на един лимон.
Залива се - едното студено, другото - горещо. “
Ето и една „Торта от три кори“:
„За 1 кора - 2 яйца, 6 супени лъжици захар, 6 супени лъжици брашно, 4 супени лъжици олио, 1 чаена лъжичка амонячна сода. Разбива се хубаво и се пече.
За крема - 4 лъжици захар (супени), половинка прясно мляко, 4 лъжици брашно. И още - 1.5 пакетче краве масло и една чаша пудра захар.
Млякото се вари и се бърка непрекъснато да не хваща корица. След като изстине, се смесва. Кравето масло „сеубива“ със захарта. За миризма - ванилия или кората на един лимон. Корите се напояват със сироп и се мажат с крема. Слага се плодът и се гарнира. “
Да свършим с един „Ягодов сладкиш“, който изглежда най-пипкав за приготвяне:
„Продукти за тестото: 4 яйца, 200 грама хладка вода, 150 грама олио, 250 грама едра захар, 4 чаени лъжички какао, 250 грама брашно, половин пакетче бакпулвер.
Продукти за крема: 1 буркан компот от ягоди, 2 супени лъжици нишесте, 250 грама краве масло, 250 грама пудра захар.
Приготовление на тестото: 4 жълтъка се разбиват със захарта, водата и олиото. Когато вече не се чувства захарта, прибавяме брашното заедно с какаото и бакпулвера. Тестото се изсипва в по-малка тавичка, намазана с масло и посипана с брашно. Поставяме да се пече на средна температура във фурна, предварително загрята. 
Приготвяне на крема: отваряме буркан с ягоди, изсипваме сока, да остане само плодът. В 200-250 грама ягодов сок разбъркваме две лъжици нишесте и се вари да стане гъст. Оставяме го да изстине. Разбъркваме на пяна маслото и захарта и прибавяме студеното сварено нишесте сягодовия сок. Ягодите намачкваме и прибавяме към крема. Така става по-лек и по не се чувства маслото. Студен, сладкишът се намазва с крема и най-отгоре се настъргва шоколад. Готов, сладкишът се нарязва на продълговати пръчки или триъгълници с нож, който предварително се потапя в гореща вода. “ Понякога накрая пишеше: „Става много хубаво.“ Наистина ставаше. А на някои от страниците можеха да се видят и рисунки на сладкишите, обагрени с цветен молив.
...Още нямаше телевизия, дикторът по радиото известяваше, че е време за сутрешна гимнастика, аз съм малчуган, спи ми се и чувам всичко в просъница, рано е, но дядо е станал, за да разрине пъртина до вратата, да запали печката, да нахрани кокошките с поръсен с топла вода от чайника хляб, нарязан тъй, че да могат лесно да го преглъщат с тесните си гърла, баба трополи макар и приглушено и тя, гледайки да не ме събуди, но трябва да се шета и времето не чака...
Тъй минаваше година подир година.
Остана ми урокът, че - дойде ли ноември, трябва да сте купили 150-200 килограма картофи и да сте ги наредили в мазата, за да не тичате за кило-две до магазина в снега, редом с него да са връзките праз, заринати в пясък до кацата със зелето, нейде там - редом - са и морковите, плитките с чесън и лук да висят от пироните на гредите, върлините с отбраното най-хубаво и здраво грозде и с подковите суджук и те да са си на местата и да цари спокойствие, че сте сколасали да сторите всичко навреме и сте готови за каквито и да било изненади.
Тъй бе навремето в Търново.
.. .Баба и дядо поеха по реда си, единият по-рано, другият подире му, но споменът е жив. И от тях, и за тях.
Старата къща на „Каравелов“ 40 от трийсетина години я няма, а на мястото й е жилищен блок. Срещу му - отгоре, откъм пазара напира и друг. Но поне духът на живелите преди си е тук. Слава Богу, на него поне никой не може да посегне...
На снимката- Кина Стефанова Иванова (1901-1988г.) и Иван Тодоров Иванов (1901-1973г.)

Views: 40 | Added by: Gret | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
avatar

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ