ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Home » 2014 » December » 24 » Йеромонах Зотик
4:39 PM
Йеромонах Зотик

    Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик.

Отец Зотик е от онези незаслужено забравени личности на Възраждането, чийто усилия около уреждане на духовния живот в началото на ХІХ в. в Търновския край, го налагат сред авторитетните фигури на времето. Според Славейков той е родом от село Демирканлии Охридско, според други източници - селото се казва Ахмаморлии. На 15 години той постъпва в Патриаршеския манастир „Света Троица”, после отива в Рилския манастир, където се научава да чете и пише и се подготвил за монах. Не остава там, а отива да учи във Влашко при прочутия за времето си учител Серафим в манастира „Калдрушану”. Престоява 12 години в Света Гора, през 1821 г се завръща в манастира „Света Троица”. Не се знае със сигурност светското му име, но за настоящия разказ по-важно е да се припомни делото му.

Отец Зотик излиза на историческата сцена след времето на Гръцката завера. Според акад. Иван Радев той явно е бил свързан със заговора, защото след разкритията не само бяга от Атон, но е арестуван и прекарва няколко месеца в затвор в гр. Сер. В Търново се сближава с Велчо Атанасов - Джамджията, бил поканен за учител на децата му.

Отец Зотик си поставя задачата да пробие прогръцките настроения в Търново и околността. Тези му желания го водят към откриването на килийно училище и учителстването. Килийното училище в Търново е свързано с името на този светогорски монах. Той бил ревностен патриот и затова цялостната му дейност била насочена към разпространяване на българско четмо. По инициатива на един от най-богатите и дейни еснафи в Търново — абаджийския, през 1822 г. се открива българско килийно училище с учител отец Зотик. Обучението се води в Ламбриновата къща (днес мястото на ул. „Г. Мамарчев“ № 10). Училището на Зотик действува само две години, след което гръцкият владика Иларион Критски го закрил. Освен училището на Зотик и на куция Димитър, в Търново има по това време и други частни килийни училища: на Велчо Атанасов Джамджията, който открил в своя дом училище за своите Деца и за децата на близки роднини; на абаджията Стойко, при когото първоначално учил П. Р. Славейков. В тези училища броят на учениците не надвишавал повече от 10—15. През 1829—30 г. Преображенският манастир, чийто игумен бил отец Зотик, разкрил свой метох в Търново на Самоводския мегдан. Две години по-късно в него било открито българско килийно училище. Поотделно тук учителствували Димитър от Самоводене, Стойко от Кованлъка, куция Димитър от Дряново, Петко Николов от Елена и др. Даскал Стойко бил абаджия в Търново и „знаел що-годе да прочита българско четмо“, затова отец Зотик го убедил да открие училище в къщата си, а след две години му освободил стая в метоха. Учението му се състояло в прочит на букваря, часослова и псалтиката на чисто руско произношение.

Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик. Той обикалял селата, навсякъде убеждавал хората за създаване на българско училище и където виждал будни младежи, които можели да четат български, ги довеждал за помощници на учителя Стойко. В първите килийни училища, като това в Самоводене, Преображенския метох, а също и частните в Търново, обучението ставало в малки, прихлупени стаи. Учениците от 4—5 до 10 сядали наред по земята, постлана с рогозки, защото дъсчен под тогава не е имало дори в Търново, и се учели да четат на старобългарски, т. е.„аз, буки, веди“. Писането ставало с паче перо или орлово. С него се пишело върху добре обработена заешка кожа, която опъвали върху лопатовидна дъска и това се наричало „шкедра“. Върху нея се пишело с мастило, което лесно се изтривало с мокра кърпа. Основната задача на обучението в килийните училища била да се запознаят с „аз-букито“, след това с часослова, псалтира, апостола и светчето и най-после, който искал да стигне дълбокия корен на учението, изучавал псалтиката. Той вече бил добър учител.

На петгодишна възраст, около 1832 г. П. Р. Славейков постъпил в училище, където най-напред изучил буквите, написани на дървена паникида. След това учил църковнославянски буквар, часослова, псалтира и светчето и за цялото това обучение той пише: „Пет години учех при разни учители все именити. . ., всички книги изучавах да скланям и превеждам уж на български, но да пиша името си не можех, от аритметика нито едно действие не знаех.“ Килийното българско училище не давало достатъчни познания, тъй като самите учители не били подготвени, но те поддържали народностния дух, българския език и затова броят на учениците с всяка измината година нараствал. Даскал Димитър от Самоводене разказва за голямото желание на еснафите от Търново децата им да учат в българско училище. Върху една своя книга той записал: „Тогази дядо Зотик ми каза: „имам епитропи от абаджийския еснаф в града, които желаят да си учат децата на български език. Питай баща си и ако те остави да дойдеш в Търново на нашия метох да учиш 4—5 деца, ще ти заплатят хората 120 гроша. Парите ще вземеш от едного. Той беше Стойчо абаджията от Кованлъка. Първите ми ученици бяха Стойковите деца — Данчо и Ламбуша и на дългия Георги абаджията самоводченина децата Ннколаки и Киряки“. До пролетта учениците на даскал Димитър се увеличили до 60, „защото бягаха от греческото училище, че не ги оставяли да хортуват български.“

Близо двадесет години килийните училища в Търново били местата, където се чувала българска реч. Те съдействували за запазване на славянската писменост и поддържали националното съзнание у народа.

След откриване на Габровското училище през 1835 г., което бележи нов етап в българското учебно дело, в Търново бил направен опит за въвеждане на новобългарско училище. С Габровското училище започва епохата на светските обществени взаимни възрожденски училища, което трае приблизително до 1868 г., когато у нас започва да се въвежда класно-урочната система на обучение под името звучна метода. Разбира се, светски и взаимни училища у нас има и преди Габровското.

Инициативата за взаимно училище била отново на отец Зотик. „В едно тъмно здание — пише П. Р. Славейков, без да посочва кое и годината (вероятно 1835—1836) — едно момче на име Петко, ученик на отца Рилица, беше помощник на учителя Стойко и предаваше уж словесна граматика, но много слабо“. И след това продължили да преподават часослова и псалтира.

След построяването на цървата „Св. Никола“ през 1836 г., отец Зотик, даскал Стойко и други търновски първенци направили молби и с големи трудности издействували разрешение богослужението да се води на български език. П. Р. Славейков пише, че тук „в църквата „Св. Никола“ се заражда българщината в Търново“. Именно в новопостроената църква в празничните дни пеел един от учениците на Неофит Рилски, Петко Николов от Елена, който работел като абаджия в Търново. Сладкогласият църковен певец и славянобългарската църковна служба привличали българите от целия град. През 1839 г. епитропите на църквата "св. Никола" откупили една къща и я преустроили за училище. За учител повикали Петко Николов, който по-късно става свещеник. Това било първото обществено взаимно училище. През 1843г. било построено и друго училище в двора на църквата "Св. Никола", в което било настанено взаимното училище с учител Никола Златарски. През 1845-46 г. било открито девическо училище с учителка Теодора Христова, игуменка на манастира "Св. Никола" в Арбанаси.
Срещу откуп, даден на владиката Иларион Критски от търновски еснафи, бил назначен за игумен на една позабравена църковна обител – Преображенския манастир. През 1825 г. отец Зотик заедно с двадесет монаси се заема да върне към живот светинята. Тя била запусната и разрушена след кържалийските размирици. Първият в новата й история игумен бавно, с много усилия го превръща в мощен център за религиозно-народностна дейност, истинска българска твърдина, духовно училище за подготовка на монаси и игумени за монашеските братства. Постиженията на братството са значителни. За няколко години монасите-спътници на отец Зотик поемат най-важните духовни постове в съседните манастири - началничеството в „Света Троица”, игуменството на Килифаревския и Петропавловския манастир, изповедта в девическия арбанашки манастир „Свети Никола”. Манастирът „Св. Никола” всъщност е творческо дело на отец Зотик – учреден е от него през 1833 г. в една от арбанашките църкви.

Школата на Отец Зотик успява да се наложи сред монашеските братства из целия Търновски край. Освен с управление на църковни-религиозни дейности, братята по стара традиция се занимават с книжовна и книговезка дейност. Ренесансовите деятели имат за своя главна черта неспокойствието, желанието да свършат много дела на „ползу роду”. Отец Зотик не само строи, не само създава духовна школа, а и подпомага българските училища в Търновския край. Освен това е един от първите агитатори на българската кауза, още преди Неофит Бозвели да започне мисията си. Този народен трибун намира свои съидейници в лицето на Велчо Атанасов Джамджията, капитан Георги Мамарчев, майстор Митю Софиянлията, х. Йордан Брадата и Колю Гайтанджията. Малко позната е дейността на отец Зотик по Заверата. Истината е, че благодарение на него Преображенският манастир се превръща в място за гражданска и политическа активност. Затова говори арестуването на Уста Митю Софиянлията в манастира и мъченията, на които е подложен самия отец след предателството на Заверата. Отец Зотик оцелял след Заверата, но станал жертва на чумата само две години по-късно - през 1837 г. Заедно с чумата дошъл гладът. Той и братята отворили житницата на манастира, не само раздавали жито, но мелели брашното, месили и пекли хляб за останалите без родители деца и за немощните старци. В третия ден на Рождество Христово той събрал братята да им съобщи, че наближава денят, в който с него ще се случи едно събитие, което е по Божията воля. Като всички велики личности, бил надарен с пророческо предчувствие за края. На другия ден отецът, когото още приживе, наричали „свети Зосима”, отишъл да посети болните в метоха в Самоводене, заразил се от коварната болест и умрял. Отец Зотик напуснал историческата сцена, а делата му са почти забравени. Разказвам неговата история, защото личността му ме привлече с абсолютния си стремеж да твори добро и да воюва за българското.
 Дядо Зотик като духовен наставник на сестринството в манастира „Св. Николай Чудотворец”, умира там по време на чумна епидемия. Монасите го пренасят в Преображенския манастир и го погребват.
Схимонах Зотик е един от малкото монаси, които се осмеляват да извършват богослужение на църковно славянски език, който не се ползвал в православните български храмове и манастири след поробването на България. Както се знае по време на османското робство проповедите в православните църкви се извършвали на гръцки език, непонятен за по-голямата част от българското население. За схимонах Зотик, бащата на Петко Р. Славейков е казал „почитаха го като светец и като такъв по живот беше”.

Из книгата "Велико Търново през вековете" и статия на Цветелина Георгиева "Преображенският манастир"

Views: 523 | Added by: Gret | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
avatar

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ