ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

Blog

Home » 2014 » December » 10 » СПОМЕНИ ЗА ТЪРНОВО ОТ САВА РУСЕВ
7:52 PM
СПОМЕНИ ЗА ТЪРНОВО ОТ САВА РУСЕВ

У човека (нямам предвид писателите) два пъти в живота напира желанието да хване перото - в ранна младост, когато първите душевни трепети го подтикват към стихоплетство, и в зрялата възраст, след преживените душевни бури и перипетии, когато решава да разкаже нещо на поколението.

Говорим за традиции, създаваме нови, но изпускаме онези наглед дребни прояви, в един град, които го различават от друг, които оставят отпечатък върху характера, морала, и душевността на израсналите в него хора.

Повод да систематизирам тези спомени за колоритни личности и живота в града ни през тридесетте години на нашия век е големият интерес и любов на търновци към миналото на града и хората му. Това топло патриотично чувство, което ги кара всяка година на Първа пролет -(22 март, храмовия празник на църквата «Св. Четиридесет мъченици», построена в чест на победата при Клокотница) да отбелязват най- тържествено празника на търновци, било то завръщайки се за броени часове, било то присъствайки на традиционната тържествена вечер, организирана от клуба па търновци в София.

Основание да се нагърбя с подобно дело ми дадоха и записките на вуйчо ми - Стефан Хаджисавов, трудолюбив търновски занаятчия, с весел нрав и обаятелен сладкодумец. Намирал е време да надрасква бележки за съвременниците си, да улови най-типичното в градския живот за онова време и да го съхрани до смъртта си. Допълнил съм събития и случки от разкази на баща ми Никола Русев и майка му (баба ми Мариола), дъщеря на Хаджи Цаню Абаджията, един от ортаците на известния Хаджи Минчо, и други търновци, които вече не са между живите: бай Леон Филипов, бай Сава Савов, бивш съдия и дp. С това съм се стремил да обхвана хора от, всички слоеве на обществото.

От разказите на тези хора разбираме какъв е бил животът във Велико Търново, какви проблеми са ги вълнували, какви са били отношенията между тях: Въпреки грижите и тревогите те са живели задружно, помагали са си, били весели и закачливи и това е разнообразявало ежедневието им.

Вуйчо ми Стефан Хаджисавов е роден в 1885 г. в Г. Оряховица. Когато е бил на шест месеца, баща му (дядо ми) умира и майка му, баба ми Кина на 20 години остава вдовица с две деца. Завършва трети клас (по старому) и идва чирак при баща ми в Търново. Стоял две-три години и заминал за Русе да учи сладкарски, занаят. След като отбива военната си служба, се връща в Търново и тук открива първокласна сладкарница "Трапезица" с градина. Сладкарницата се намираше срещу старата община, на ъгъла над народната библиотека. При земетресението през 1913 година зданието се срути и той претърпя големи щети, но благодарение на голямото- трудолюбие и доброто владеене на занаята скоро се замогва. През цялата Първа световна война беше на фронта, но майка му (баба Кини) продължи работата в сладкарницата. От останали стари сладка маджуни, от цвекло и тикви тя правеше прочутите мастакулки, за които и до днес говорят старите търновци. Като ученици в гимназията народният артист Константин Кисимов, нар. артист Русков, Панов, Цанко Янков - бивш. актьор от търновския театър, Христо Войводов (син на Христо-Иванов- Големия, съратник на Левски и Миткалото), Шекерджиев, Любен Ковачев и много други тогавашни младежи са помагали, носейки тавите с мастакулките на фурната. Като отплата баба Кини им давала краищата и позволявала без консумация да стоят в сладкарницата на топло. Тогава сладкарницата беше своего рода клуб на младежите, особено на самодейците от тази част на града, едни от първите актьори на читалшце «Надежда» .

Константин Кисимов и другите дълго време си спомняха и разказваха за «мастакулките на тят Кини».. (По време на Освобождението руските войници употребявали обръщението «тьотя» към по възрастните жени,, което значи леля. Оттам в Търновско останала преиначената дума «тят».)

След войната вуйчо ми се изселва в София. Там открива сладкарски дюкян на ул. «Цар Симеон» (до тогавашния театър «Одеон»). Казвам дюкян, защото в него не се сервираше, а се продаваха сладка, сиропи, най-различни видове локум (с орехи, с портокалови кори, с дъвка, с каймак), пейнир шекер (правен по мостри на прочутия цариградски сладкар Хаджи Бекир - фирма, която и до днес съществува в Цариград), с есенции от карамфил, канела, мента и др.

Друг специалитет на Хаджисавовия дюкян беше така наречения «балсуджук». Той представляваше орехови ядки, нанизани на конци (с дължина на салам), топени неколкократно в мъст от гроздов сок, сварен с нишесте. Получения по този начин балсуджук се сушеше и режеше, както днес саламът. Беше траен и се приготвяше по време на гроздобера. От него през зимата на вечеринки и по гости режеха като деликатес. Същите ядки се потапяха и в локумена смес, но не бяха толкова трайни. Той така ги правеше, че едва смогваше да задоволи търсенето. Замогна се и издигна къща на три ката на ул. «Смирненски», на гърба на къщата на народния артист Асен Русков, негов връстник от В. Търново.

Въпреки напрегнатия труд в занаята, с добрия си весел нрав и общителен характер, той бе обичан от съгражданите си, които не пропускаха случая, идвайки в София, да го посетят. Почина на 78 години през 1963 г. в София.

Неповторимата красота и оригиналното застрояване на града е предизвикало възторг у много наши и чужди посетители. Дядо Вазов писа на времето в «Пъстър свят»: «. . . И като гледам, тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мен стои видение, сън, измама за очите. . .»

А Константин Иречек в една от- своите книги: описва впечатлението си от града вечер. «В Търново пръв път пристигнах късно вечер откъм «устието» - тесен боаз, който води до самия град. Най-после покрайнината се отвори и ето пред нас нощна картина със съвършено магически ефект. Стори ми се, като че непосредствено над звездното небе, на известна дълбочина, бе окачена във въздуха огромна продълговата мрежа от трептящи светила, които чудно бяха разположени нагоре и надолу и при всеки завой на шосето се променяха като игривите искри на светулките.»

За да види красотите на града, човек трябва да го наблюдава от няколко места: от Царевец (Хисаря, Чан тепе - Звънарника), от Света гора и от Картала (Орлов връх). Така са разположени къщите, че откъм реката се виждат на 5 - 6 етажа, а от горните улици на 1 - 2 етажа. Откъдето и да гледаш града, все ти се струва, че го виждаш за пръв път, че гледаш все нещо ново. Нощно време светлините на струпаните една връз друга къщи смайват погледа.

Кая баш (глава на скалите) - сегашният площад пред Царевец, Баждарлък - днес площад пред хотел Янтра, са били център на града: На Варуша къщите са били чак горе, на върха. Къщите на циганската махала (под ул. «Гурко») стигаха до самата река, под скалите. При голямото наводнение през 1897 година реката ги е завлякла и оттогава на това място не са строени нови.

Имало е много интересни къщи, от които до наше време малко са останали: къщата с маймунката - строена от Колю Фичето, Сарафкината къща, къщата на Кичима. Последната беше на Кая баш, между две улици. Погледната отдалеч, приличаше на гъба. Тя и много други къщи се срутиха при земетресението в 1913 година. Много от тях не бяха възстановени, а други събориха, за да разширят улиците.

Улиците на града са били много тесни, криви и стръмни, с изключение на главната улица - сегашните улици «Иван Вазов», «Димитър Благоев» и «Г. Димитров». Макар и по-широка и по-равна, по нея тогава едва се разминавали две волски коли. След много корекции е добила днешния си вид. По разказите на бай Леон Филипов Баждарлък е бил кръстопът - едната улица, идвала от с. Самоводене, другата откъм Царевец и общината, а третата от Севлиево. Те са се срещали под такъв остър ъгъл, че за да мине артилерията на руската освободителна войска, идваща от Самоводене за Севлиево, трябвало да разпрегнат оръдията, да ги обърнат на ръце по посока на Севлиево и отново да ги запрегнат. Улица, която и сега съществува в почти тогавашния си вид, е улица «Гурко». По нея ентусиазираните граждани са посрещнали генерал Гурко при влизането му в Търново. Не са малко и улиците, които завършват без връзка с други -така наречените «кьорсокаци».

Още с идването си руската администрация, освен прехвърляне и организиране на властта от турските учреждения в новосъздадените български такива, е обърнала голямо внимание на хигиенизирането на града. Започва строеж на нов водопровод с железни тръби и резервоар, павиране на улици. Гробищата, които са били около всяка църква, са изместени в края на Марино поле, сегашния парк- «.Дружба».

Създава се градска амбулатория и градска болница. Към 1905 г. има вече пет лекари в държавната болница, един градски лекар, окръжен лекар, околийски и трима частно практикуващи. Зъболекарска помощ, до края на 1910 година са давали бръснарите и то само за вадене на зъби. Най-добрият «специалист» бил куцият берберин бай Тодор, който си нарисувал, фирма с наредени извадени зъби и надпис «Вади зъби без ох» и «Кръв пуща», защото пускал пиявици при болни от високо кръвно налягане. Бурканът с пиявиците стоял непосредствено до фирмата за реклама. Ходенето на баня е било събитие, придружено със специален ритуал. Събирали се няколко приятели,, приготвяли един голям гювеч и начело с музиканти, наметнати с хавлии и опечения гювеч отивали на баня. След окъпването ядат и пият на търкалото, а от там вече кефлии отиват в шантана, за да довършат веселието. Имало само няколко коли с по един кон, които събирали сметта от улиците, проходими за коли. Такива освен главната улица били много малко. Затова пък живеещите на Варута чакали с нетърпение да завали пороен дъжд, за да си извърлят сметта и пороят да я отнесе към реката. Често тази смет се натрупваше на Стария пазар, откъдето боклуците я товареха и изхвърляха извън града. Почти всяка къща имаше котка, защото

имаше доста мишки и плъхове. Някои зевзеци, за да създадат зрелища, хващали плъх с капан, връзвали му на опашката тенекиена кутия и го пускали, по улицата. Плъхът, подгонен от котки и хора, почва да търси къде да се скрие, докато бъде убит. Не бяха малко и безстопанствените кучета. Може би само някои отделни къщи нямаха дървеници, пък и как да се опазят от щях, когато къщите са опрени една о друга, паянтови и дъсчени.

Търговията била в ръцете на стари търговски и занаятчийска родове. По-заможните от тях се гордеели с имената и прякорите си. Например той е от рода на Хаджи Минча, хаджи Николи, на Карагьозоллу». Някои от тях имали магазини във Виена или Цариград. Оттам, внасяли европейски стоки, а от Търново изпращали стоки, получени от Индия и Близкия изток, като например чер пипер, хининови кори, канела, индийско орехче и др. Дори и богатите живеели толкова еснафски, че никой не им завиждал. Пък и повечето от тях били патриоти и дарители. Участвували са активно в общественополитическия живот на града. Подпомагали материално училища, читалища, благотворителни дружества, бедни даровити деца и др.

Търговията в града след Освобождението бележи известен упадък в сравнение с тази през османско време. Забелязва се изселване на някои търновски търговци и занаятчии към София, Русе, Варна и др. Населението от 26 хиляди през османско изведнъж спада на 12, 13 хиляди поради масовото изселване и забягване на турското население. Обаче градът си остава занаятчийски и административен център. За поддържане на българския, дух, както през робството, така и през първите години след Освобождението, много голяма роля са играли еснафите. Това са сдружения, които обединявали хора с еднакъв занаят. Работилниците и дюкяните се разкривали на едно и също място. Така са се получили специализирани чаршии като: Казанджийския мегдан, Абаджийската чаршия, Сарашката чаршия и др. Еснафът, освен че защищавал интереса на членовете си, е правил много дарения. Откривал е училища, подпомагал е материално и морално всички, културна начинания. Дори и турците уважавали членовете на еснафа. Майсторът е бил на голяма почит и уважение, което е заслужил заради знанието, умението и честността си. Търговският център на града били Баждарлък и Кая баш. Там са били всички по-големи магазини за манифактура, двата най-хубави хотела «Борис» и «Роял», аптеката, сладкарници и др. Плодове и зеленчуци се продавали на Стария пазар и на Самоводския пазар.. Месарниците били събрани на две места. Най-много имаше на Стария пазар - днес централния супермаркет. Други няколко - до хотел «Борис», а под тях беше публичният дом. Закрили го при идването на окупационните войски след Първата световна война.

В първите години, непосредствено след Освобождението, Търново е бил център на всички политически събития в живота на новата държава. На 10. 11. 1878 г. е било- открито Учредителното Народно събрание, което изработи Търновската конституция. На 17. 11 същата година тук се открива първото Велико Народно събрание,, което избира княз Батенберг. На 27. VI. 1884 г. е свикано пак в Търново IV Народно събрание, което прие властта след абдикацията на княз Александър. На 6. IX. 1885 г. най-напред от Търново са изпратили поздравителни телеграми до Пловдив по случай Съединението на Източна Румелия с Княжество България. На 8. IX същата година князът пак в Търново подписва манифеста, с който признава Съединението и приема да се нарича княз на Северна и Южна България. По време на «Междуцарствието» от 26. VlII. 1886 до 2. VIII. 1887 г. трима търновски граждани - Стефан Стамболов, Сава Моткуров и Георги Живков - ръководили управлението на страната. По тяхно настояване в Търново се свикало III Велико Народно събрание, което избрало за княз на България Фердинанд Кобургготски. От 3 до 17. V. 1893 заседава IV Велико Народно събрание. Други видни търновци, - участвували в политическия и културен живот на страната, са Христо Караминков (Бунито)г Иеан Семерджиев, Христо Иванов-Големия (воеводата, сподвижник на Левски), Колю Иванов Фичето, наричан от турците Фичеолу ефенди, доморасъл архитект, един от най-видните, тачен и до днес оригинален строител-самоук. Открояват се и имената на много дарители, които поддържали училища, църкви и др. благотворителни институти. Така мъжката гимназия «Свети Кирил» била основана на 20 септември 1880 г., поддържана от завещани средства на живи и починали дарители като: Михаил Кефалов, Силвестър Пенев, Кузма Тричков, Христо Георгиев, д-р Протич, д-р Никола Василев, Паскал Кантаржиев, Хаджи Славчо Хаджипаскалев, Хаджи Николи, Д. Минчев, Евгения Хаджигеоргьова (по мъж Кисимова), Евстати Хадокиниколов-Селвели, Петър Дапков, Ганчо Тодоров, Константин Хаджитодоров, Иванка С. Христова, родена Христо Ботева, д-р Васил Берон, Стефан Карагьозов и други с по-малки дарения.

В първите години след Освобождението в града е имало-четири печатници, няколко книжарници, две гимназии -мъжка и девическа, и шест основни училища (по едно за всеки квартал). Културните институти са читалище «Надежда», основано на 22. VI. 1869 г., женското благотворително дружество «Радост», основано на 8. IX. 1869 г. След Освобождението, през 1902 г. се основава туристическо дружество «Трапезица», гимнастическото дружество «Юнак» през 1897 г., археологическо «Трапезица», музикално «Струна», есперантистко «Лумо» през 1904 г., през 1906 колоездачно дружество, дружество «Червен кръст» и др.

От лятото на 1905 г. туристическото дружество «Трапезица» урежда в едно от училищата безплатна спалня за 25 души.

В града е имало 12 православни църкви и една армено-грегорианска. Почти всички са строени по време на робството, след даване църковна свобода на българите, върху основи на стари църкви. Така от плочата на входа на църквата «Св. 40 мъченици» се разбира, че на 9 март 1878 г. църквата е реставрирана, понеже е била превърната от турците в джамия.

За стопанския живот по това време съдим от фактите, че чуждите стоки не са била облагани с мита и данъци, но въпреки това са били много скъпи. Нашите пък селскостопански произведения не са имали износ, затова се изкупували на безценица. Постепенно се е наложило облагането им с мита и данъци и оттам започва поскъпването на цените. Процентът на поскъпване на вносните стоки, разбира се, е бил много по-голям от този на нашите. Това довежда болшинството от населението, притежаващо малко обработваема земя, да живее Мизерно било от немотия, било от невежество.

Когато селянин докара -да продаде нещо на пазара на безценица, ще вземе толкова пари, че с тях едва успява да купи сол за добитъка, газ за осветление, катран за колата и ако му остане някоя пара, ще купи за децата армаган от града, обикновено симид, леблебии, стафиди, шекер петле на клечка, бонбони и др. Симидът е бил много обичан от селските деца. Имаше такава дума, че децата казвали: татъо, купи ми симид да ям с хляб, или татьо, купи ми бафъз с топче (лимонада).

Рядко бяха къщите с по едно или две деца. Ние бяхме четири момчета и две момичета. Преди да тръгна на училище, помня, че много обичах да ям от попарата на баба си Мариола (майка на баща ми). Нейната закуска беше една пръстена паница с попари от хляб и двеста грама вино, смесено с вода. Когато по-късно като ученици се, върнехме от училище, грабвахме филия хляб, намазана със свинска мас, посолена със сол и червен пипер, и тичахме да играем на улицата.

През лятото играехме по реката, понякога по цял ден, а вечер след завръщането често имаше и пердах. По улиците нямаше движение и до насита играехме на стражари и апаши, на криеница, на гоненица, на кленжа,, на чилик, на ашик и ритахме топка. Пък и в къщи къде да играем. Имахме три стаи - едната гостна, другата всекидневна, столова, а вечер всички ставаха спални. Майка ми едва смогваше да приготви ядене за десет души (при нас живееха и двете баби), да изкърпи скъсаните от игра дрехи, да изпере, да изчисти, да замаже и ни изкъпе.

За разлика отсега, понякога за обед и вечеря се събирахме всички. Ритуалът на сервирането беше следният: най-напред и най-хубавото се сипваше на тате, след това на бабите, на мама, а за нас в обща паница кой каквото, успее да докопа. .

Нови дрехи се купуваха за Великден и то на най-голямото дете. Останалите доизносвахме неговите дрехи и обувки.. За мен, понеже бях петото дете, ми направиха за пръв път «обувки по мярка», когато бях на 11 години. Разбира се, поръчваха ми ги два номера по-големи, защото «краката му ще растат». Въпреки че ги носех с два чифта вълнени чорапи и отпред на носовете натъпкани с памук, при ходене се пънех дълго време.

През зимата, щом паднеше първият сняг, бяхме по цял ден на пързалката. Шейните си правехме сами или ги правеха по-големите ни батьовци. Отдолу ги обковавахме с демири (железен чембел), за да се плъзгат по-добре. Други се пързаляха с кънки, а трети с дъги от каци вместо ски. Реката често биваше скована с лед, дебел 30 до 40 см. Сечаха го с брадва на блокове, поставяха го в ледници (изкопани трапове в земята) и през лятото го продаваха на бирарии и кръчми за изстудяване на питиетата. Когато станах 10-годишен, почнах да ходя на «каток»-по реката или на двете блата при Зеленка.

Щом се стъмнеше, вечеряхме. След това почистваха масата, поставяха голяма газена лампа номер 12 в средата на масата, а ние се нареждахме наоколо. Всеки смяташе, пишеше, рисуваше, без да пречи на другите. Приготвиш ли си домашните, прекръстваш се и лягаш да спиш. Така бързо и дълбоко заспивахме, че сутринта едва ни събуждаха за училище.

В сладкарницата пастите се сервираха по десет броя в чиния. Когато дойде време за плащане, вижда се клиентът колко пасти е изял и плаща само тях. Веднъж в сладкарницата на вуйчо ми дошли двама селяни, помислили, че е гостилница, и попитали какво има за ядене. Той им посочил чинията. Единият, по-любопитен, хванал пастата с пръсти. Тя се смачкала в ръката му. Вуйчо ми му казал, че трябва да се заплати, защото я смачкал. Тя струвала 20 пари (10 стотинки). На селянина му се сторило скъпо, но нямало къде да отиде. Платил я и започнал да яде. Изял половината, а другата дал на другаря си с думите: «Яж, много е сладко, не мога да го ям.» Извадил от торбата си една глава чесън и започнал да яде, за да «си оправи вкуса». Сигурно този човек дотогава не е слагал захар в устата си.

През 1905 г. едно яре е струвало 2 лева, а само кожата .му струвала 2,40 лв. Допреди Балканската война като че ли занаятчиите и търговците нямаха стремеж към забогатяване. Гледаха да се облекат, да се нахранят, да живеят по-спокойно. Повечето от родовете живееха патриархално. Парите държеше най-старият от рода. С негово знание и съгласие те се харчеха от всички. Рядко имаше обири. Каците с риба и хайвер пред рибарските дюкяни стояха и през нощта на улицата, без да ги пази някой или да направят опит за кражба. Много рядко по пазари и панаири се появяваха джебчии или пиянкаджии, които ограбваха наивниците.

Търновци обичаха да общуват помежду си. Това ги сближаваше и се опознаваха по- добре. Често си ходеха по гости, особено когато имаха храмов празник. От другите махали идваха да се черкуват и след това ходеха на гости у познати. Такива храмови празници имаше всяка махала. Марино поле - на Света Марина, турската махала на Света Троица, Асенова махала на Свети Четиридесет мъченица, който бе общоградски празник, неработен за всички търновци. В този ден около църквата имаше сергии, като на панаирите. Продаваха се бонбони, шекерени петлета, свирки, топки с ластик и други детски играчки. На място се пържеха мекици за войниците и ние, децата, закачахме покрай тях. Най-хубави храмови празници ставаха на Марино поле и турската махала, където се правеха люлки за децата.

На Гергьовден почти целият град излизаше на зелено за цял ден. Там печаха шишове, въртяха се чевермета, пиеше се, пееше се, играеха се общи игри: хора, ръченици, теглене на въжета, надбягване с чували и др. Понеже най-много хора отиваха в местността Зеленка, там свиреше и военната музика. През този ден наемни музиканти веселяха дошлите на «сирияна» (на зелено) в местностите Кселифор, Света гора, Дервене, Синия вир и другаде.

Друг начин за общуване през зимата бе ходенето на имен ден, на така нареченото ходене на виза. Именни дни празнуваха само мъжете. Това бе своего рода тържество за цялото семейство, а най-радостно за децата. Приготовленията започваха една седмица по-рано. Чистеше се цялата къща. Тупаше се, миеше се, правеха се сладки. Мъжете набавяха мезета за виното и ракията. Децата се навъртаха около майката, за да закачат нещо от приготвеното за гостите. На самия ден всички се обличаха празнично. Посрещаха се гостите в гостната стая. Ако в къщата имаше мома, тя с голяма табла, на която са подредени корубче със сладко и чаши с вода, в съд с две отделения - за чистите и за употребяваните лъжички, минаваше край седналите гости и черпеше. С таблата се минаваше и повторно, но на нея вече имаше чаши вино или ракия и мезета: луканка, пастърма и др. На децата се даваха сладкиши или бонбони. След почерпката гостите постояваха още малко и си тръгваха, за да направят място за други, а те да отидат на друга «виза» - при друг именник.

В града имаше няколко градини с бюфети. Такива бяха градската градина (днес театър «К. Кисимов»), бюфетът на «Боруна», Хаджимишовата градина (днес читалище «Искра»), военната градина (бившите казарми) , градината на ииейтана», заведението «Порт Артур» в североизточната част на Света гора, чиито маси бяха от двете страни на шосето за Варна, а някои от тях уединени в самата гора, любимо място за влюбените, Всички се посешаваха много, особено в празнични дни, а «Порт Артур» най-вече вечер.

На «Боруна» понякога свиреше военна музика. Целият град слушаше прехласнат, излязъл по чердаците, вдишваше миризмата на печени кебапчета и агнешки шишчета, - специалитет, на всички летни градини и бюфети.

Предпочитана от младежите бе туристическата хижа на старинния Царевец. Там всяка неделя се изнасяха танцови забави от разни дружества, най-вече от туристическото, които бяха толкова посетени, че салонът не можеше да побере желаещите.

Търновци обичали да пеят народни и стари градски песни. Често вечер ще чуеш от някоя кръчма, ресторант или от някой частен дом да се пее. Това се дължало на обичта им към музиката, към песента и на веселия нрав на хората. Пък и голяма заслуга за популяризирането на музиката имало и музикалното дружество «Струна», основано още в първите години след Освобождението - 1897 година. Негова заслуга била тази, че е поощрявало музикалния живот в града. Освен хоровете във всяко училище, имаше в повечето от тях, и оркестри, струнни, тамбурашки, духови. Всичко това е спомагало да расте музикалната култура на гражданите.

Имало е кръчми, собствениците на които държали в заведенията си дайрета, тарабуки, дилафи и други инструменти, с които клиентите им се веселели. Но песента, която се е пяла най-много, песента, с която са започвали и свършвали моабетите, била Хаджиминчовата. Това е песен, с която всеки търновец се гордеел. Тя е песен за търновеца Хаджи Минчо, който не искал турчин ортак, заради което бил убит. Песента стана много популярна в цяла България с името «Търновска песен» или «Хаджиминчовата песен». По мелодия наподобява турско маане, а замисълът ѝ е високо патриотичен.

Старият пазар (днес площадът пред градските хали) беше най-оживената част на града през целия ден. Имаше седем-осем касапски дюкяна, два рибарски, казанджийска чаршия и зарзаватчийски сергии. Там ставаше всеки ден пазарът на зеленчуци, плодове, птици и какво ли не. Най-много зарзават се доставяше от селата Дебелец, Присово и от всички околни села. Особено богат пазарът беше в петъчен ден, наречен «пазарен». През този ден имаше толкова стока и хора, че човек трудно се разминаваше. Пазаруването бе придружено от закачки, майтапи и много весели случки. Почти всеки пазарен ден имаше народен певец с хармониум и чадър, с който се пази от слънцето. Пееше за тъжни събития: как някой заклал

жена си (мъжа си) при изневяра, друг напуснал либето си. Това караше някои от слушателите да плачат. След като разчувствуваше публиката, певецът почваше продажба на песнопойки, в които освен народни песни се срещаха и други, затрогващи, заинтригуващи.

Касапите докарваха месото от салханата (кланицата) към четири часа следобед. Месото се прекарваше с магарета, закачено от двете страни на самара с ченгели, върху дъски, обшити с ламарина, и покрито с чаршафи. По-късно санитарните власти наредиха месото да се кара в затворени сандъци, обшити отвътре с поцинкована ламарина и натоварени на конски каруци. Месото висеше на ченгели на открито, пък и трябваше да бъде на показ», защото клиентите обикаляха и си избираха това, което им хареса: от агнето преден или заден чейрек,, от бошлука, от врата и т. н. От телешкото: от бута от гьоса, за кайма, за гювеч, за готвено и т. н. Продажбата на месото започваше от докарването му до вечерта, докато има клиенти. След това дюкяните се затваряха и касапите отиваха по кръчмите да се почерпят. А такива на пазара имаше много. На Горнака отиваха заради хубавата троянска сливовица, на Шумелата - заради хубавото червено вино. Русевчето беше прочуто с пелина си, Върлеолу - с виното си и с ракията си, а «Таш маза», «Напълнибучи» и «Аджилето» със сепаретата си. Всяка кръчма имаше постоянни клиенти, които вечер се отбиваха на почерпка. В западната част на площада бяха работилниците и казанджийските дюкяни. Животът на пазара започваше много рано - от 2-3 часа след полунощ. Първите предвестници на деня бяха калайджиите. Със своето монотонно чукане известяваха, че денят започва. По него време се отваряше и кафенето на Шербетя. По-ранобудните дюкянджии са вече в него и започват да пият чай или кафе, «да бистрят» политиката и събитията до разсъмване. Към 4 - 5 часа касапите почват да отварят дюкяните, премитат, зимно време чистят, снега и палят мангалите. До седем часа трябва стоката, за продан да е подредена. До него време всеки касапин е направил гювеч и го е занесъл на фурната на бай Киро Шаоф. Фурнаджията взимаше от всеки гювеч по една мръвка и правеше гювеч за себе си. Всеки от касапите знаеше, но не му се сърдеше, защото не плащаха за печенето. От месото, което не се продаваше до 10 часа, касапите правеха суджуци-сурови или сухи. Пък и през зимата се печаха суджуци на мангала за мезе. От кръчмите се взимаше вино и така до обед. За обед касапският гювеч се донасяше в някоя от кръчмите и там се ядеше и поливаше с вино или пелин - според сезона. Често пъти настроението се повишаваше от «добрите кярове» и тогава се попрехвърляше. И започваха майтапи и закачки. Имаше един касапин - колач, късата Маринка, самотник, нисък, с криви крака и силен глас. На младини бил кавалерист. След като го напиеха, качваха го на някоя от масите на пазара, откъдето той даваше кавалерийски команди: «възседни-и-и», «ходом мар-р-р-ш», или държеше патриотични речи. В това време от всички касапски дюкяни започваха да хлопат, с хлопатари, късата Маринка се ядосваше, започваше да ругае нецензурно, което пък караше касапите да го освиркват, а целият, пазар да се залива от смях. Случваше ли се и друг да се напие, повтаряше се същото. Друг чешит бе пияното Борисче. Ходеше с кобилица и продаваше храна за котки (черва, дроб) и колкото пари изчукваше - изпукваше. Почти винаги бе пиян.

На обед дюкяните не се затваряха. Настъпваше само временно затишие, за да започне отново шумният живот след два часа.

Така течеше животът спокойно, разнообразяван от закачките и шегите на зевзеците. Петъчен ден имаше пазар и на Марино поле. В началото му, където сега е паметникът «.Майка България», ставаше пазарът на дините, които докарваха с каруци от околните села. Най-хубавите и сладки бяха никюпските, от с. Никюп. Продаваха се на парче. По-заможните, купуваха по цели каруци, като се пазаряха на сто дини колко да платят. Закарваха им ги до в къщи (това влизаше в пазарлъка). По-късно, през есента там ставаше пазарът на зимнината: зеле, пипер за туршия, моркови, целина и др. По навътре бе пазарът за дървата за отопление, дървения кюмюр, строителните материали (греди, дъски), докарван от тузлучани. Заедно с дървата селяните докарваха и по някоя птица: пуйка, кокошка, патка, юрдечка, кой каквото има. Понякога имаше толкова много птици, че ги предлагаха на безценица, само да не ги връщат на село. Специалитетът на тузлучаните бе маджун от тиква с кокали (парчета от тиква, нарязани като локум и сварени с маджуна).

В селата почти във всяка къща хранеха прасе. Няколко дни преди Коледа прасетата се колеха, подреждаха се и се отделяше кебап за празниците. По-голямата част от месото се заделяше за продан в града. Нали трябваше да има пари и за други неща, които не се произвеждаха в село. А месото може да се замени със зрял боб, леща, картофи, зеле, ошав и др. каквито в село имаха всички. Достатъчно е само до празниците да има месо, защото ако се яде през лятото, «пада тежко». Не случайно най-много празници имаше през януари - през зимата нямаше полска работа.

Пазарът на свинското месо в града ставаше на втория ден на Коледа. Всеки селянин носеше в града за продан, колкото можеше да отдели от прасето. На този ден имаше толкова много свинско месо, че тротоарите от двете страни на улицата от зеленчуковия пазар до девическата гимназия бяха отрупани. Другият пазар на свинско месо беше Баждарлъка, който представляваше същата гледка. Месо беше струпано чак до модерния театър, сега кино «9 септември». Гражданите обикаляха и купуваха само това, което им хареса. Предлагаха се свински глави, бутове, плешки, бошлуци и какво ли не. Всяко семейство- си приготвяше свинска мас, бутове, осоляваха се рибици, сланина, правеха се наденици и т. н.

Градът се снабдяваше с мляко пак от околните села: Шемшево, Леденик и Беляковец. Сутрин още в тъмно по улиците се чуваха гласовете на млекарките:. «Хъ мляко, хъ! В добре калайдисани бакъри или ламаринени гюмове носеха мляко по домовете из целия град. Много от тях имаха къщи, на които носеха постоянно мляко. Заплащането ставаше на седмица или на месец - според уговорката. Млякото беше различно, овче, краве, козе, биволско и всяко имаше различна цена. Киселото се приготвяше най-често от овче или биволско мляко. То бе толкова гъсто, че както разказваше бай Леон Филипов, баща му го купувал в носната си кърпа и го носел с нея до в къщи. Всеки се стремеше да продава по-качествено мляко, защото купувачът преди това го опитваше. Квасеното не трябваше да е много кисело, да има дебел каймак, да е вкусно. Селянката носеше по една супена лъжица за сипване и опитване и ламаринена мярка от 1/2 кг.

Повечето хора купуваха хранителни стоки и хляб от един и същ бакалин или хлебарин на кредит, с тефтерче или рабош. Носиш си тефтерчето или работа, напазаруваш, запишат ти покупките и на края на месеца (седмицата) си плащаш дълга. Рядко имаше случай някой да не си плати и такива наричаха «батакчии». Но и търговците предвиждаха такива случаи и за компенсация понадписваха тук-таме. С тефтерчета, на кредит, се хранеха в гостилниците ученици, чиновници и бекяри. Изобщо на кредит можеше да вземеш всичко, само да не си батакчия. Но който бе такъв, знаеше го целият град.

Първият частен автомобил бил на Янко Шопов - 1911 - 12 година, марка «Форд», с бандажни гуми. И аз го помня. Ръчната му спирачка и скоростният лост бяха вън от купето. Имаше брезент само отгоре, а отстрани бе открит. След време го купи Здравко Стоенчев и го ремонтираше непрекъснато. Беше ли в изправност, нещо, което рядко се случваше, бай Здравко събираше махленските деца и отиваше да го мие на Качица. Скоростта бе такава, че по нанагорнището децата я изпреварвахме. Возенето на автомобил тогава бе голямо събитие и след това обсъждахме с другарчетата си по цяла седмица.

Много къщи и дюкянчета от онова време стоят, макар и посъборени. Много криви улички и сокаци напомнят за стария вид на града. Няма ги само хората. Хората, за които е драскал набързо своите бележчици вуйчо ми, съхранени и до днес. За тях, за буйния и весел нрав на старите търновци, повечето получили прякори от занаята или характера си, като бай Руси Табака-Индустрията, Ганю Пуяка, Лапай Майка, Руското куче, Оратора, Проклетото Белчевче, Христо Тенекето и други, повече от сто, искам да разкажа в следващите страници.

И нека ми бъде простен езикът и стилът, но старал съм се да се приближа до техния стил и език. Така искам да изразя своята почит към паметта им и да спазя колоритния говор на Търновския край.

Вижте също: СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ от Сава Русев

Views: 127 | Added by: Gret | Rating: 0.0/0
Total comments: 0
avatar

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ