ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

ФЕЛИКС КАНИЦ- ТЪРНОВО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

  

Когато посетих Търново за първи път в 1871 година, официално известеният за моето пристигане мютесариф побърза да изпрати един заптие-чауш в моя хан, за да ме съпровожда при често не съвсем безопасните разходки из турския квартал. Естествено направих посещение на Хайдар бей. Търновските улици възлизат и слизат стъпалообразно нагоре и надолу; поради това всеки напразно би търсил наемна кола във вътрешната част на града. През разположената от запад към изток голяма пазарна улица тръгнах пеш с моите любезни чичерони, господата Шишков и Гавронски, за конака. Мютесарифът беше в „Идаре меджилиса“ (главния съвет); и тъй имахме възможност да поразгледаме спокойно сарая. Той е конгломерат от различни постройки, обкръжаващи доста дълъг квадратен двор. Някои здания бяха по-стари и яки, а други -повечето временни - заменени в 1875г. с хубава нова постройка. Исторически интересен е във всеки случай един павилион, изникнал бързо за Махмуд, големия султан-реформатор, когато като втори Харун ал Рашид, но с малката разлика, че го придружавала свита, нуждаеща се от 800 коня, поискал през лятото на 1837 година да се запознае със собствените си очи със състоянието на своите области. През счупените прозорци можеше да се хвърли поглед в голямото великолепно помещение. На много места мазилката, покрита с рисунки в ориенталски стил, беше изпопадала и разкрила дървените и глинените съставни части; все пак може и да е вярно, че новата, сигурно очароваща истинска турска постройка е изградена само за 14 дни. Но най-голямата й прелест е бил вероятно и тогава великолепният изглед към отсрещните залесени с широколистни дървета височини на десния бряг на Янтра и към сочните зелени ливади, възлизащи към високо разположените погреби. Дали султан Махмуд, подложил кратко време преди това 20 000 еничари под нож (1826 г.), е имал усет или е намерил време да се радва на великолепната сцена като нас?

Един чиновник на Хайдар паша ми съобщи, че той бил готов да ме приеме. В преддверието на скромната сграда беше задушно. Около 60 души от всички съсловия и народности, сред тях забулени туркини и чернооки циганки, очакваха от пашата решението му за най-дребни до най-важни въпроси. Ще се върна подробно на тази голяма мрачна страна на турската администрация. Чиновникът ни пробиваше път, стражите козируваха, завесата се вдигна под ръката на млад паж и аз застанах пред малък, малко преждевременно застарял мъж, който при нашето влизане се надигна от дивана, поздравявайки любезно. Това беше пашата на Търново, управител на 6 града, 6 паланки и 447 села. До него седеше Карагьозоглу, българин, интелигентен на вид, с лице, изразяващо самочувствие. Бяха ми говорили вече за него. Той беше не само собственик на мелница, предачница на коприна и т.н., но и първият християнски чорбаджия в Търново и муавин, т.е. помощник на пашата, която титла оправдаваше дотолкова, доколкото подпомагаше отлично Хайдар в експлоатацията на окръга с извънредната си хитрост и познанията за страната.

Пашата изглеждаше общо взето вече осведомен за целите на моето пътуване и моят ферман каза останалото. Относно състоянието на пътищата, по които мислех да тръгна, Хайдар ми даде утешително уверение, че „точно сега мислят“ да започнат строежа им. Минахме на други въпроси: говорихме за училищното и църковното, минното дело и промишлеността. Но повече или по-малко заблудената същност на предпазливите отговори гласеше винаги: „точно сега се мисли за това“, „започват“ да подобряват това и онова и т.н. Това са те изтърканите стереотипни фрази, с които висшите турски чиновници смятат, че биха могли да заслепят „интервюиращи“ западняци. Понякога успяват наистина и тогава дописките и книгите предлагат доста весело четиво за „турските реформи“. Отегчаваше ме да губя времето си в безплодни разговори и когато пашата премина дори към политиката и увери с често чувани фрази, че бил искрен приятел на „аустриците“ (австрийците - б. пр.), с които турчинът винаги ще върви „барабар“ (заедно), сметнах за най-подходящо, тъй като и без това ми предстоеше удоволствието от втора среща с Хайдар, да съкратя посещението си, подсладено с кафе и цигарен дим. Читателят на моите описания на европейския Изток не бива да се учудва, че името Мидхат се налага често на перото ми; защото където и да стъпим в България, Албания и т.н., малкото постижения в цивилизацията са негово дело. Той е единственият, който се е опитал да осъществи стереотипното: „започва се“ на турските паши. На връщане видях например под големия подстъп към конака местата на пожарната команда, снабдена с малък арсенал от пожарогасителни уреди, какъвто Константинопол положително не е притежавал с такава отлична екипировка преди последния голям пожар. Това беше уредено от Мидхат.

При вечерните ми посещения на прекрасни български семейства многократно бях учуден от особения терасовиден строеж на техните хубави къщи на южния склон на стария град. Молтке ги описва сполучливо в своите „Писма“: „Обичам изобщо тези неравномерни здания, чийто план е бил начертан от нуждата. В средата намираме малък двор, градина с рози и плодни дървета, наоколо се редят на по-горен кат във всякакъв зигзаг коридори и обширни помещения, съвсем отворени към двора, така че да се живее в божия хубав свободен въздух. Краищата на коридорите са издигнати в естради, покрити с килими, на които стои само една педя висока, широка, мека софа. Широко издаденият покрив засенчва дори карамфилите и саксиите с жълт шибой, поставен наоколо извън галерията. Стаите се осветяват от коридорите; и в тях цари известният приятен полумрак, в който очите си почиват от прекомерната светлина на това хубаво небе.“

Следващият ден принадлежеше на разглеждането на „Хисар“ и старите търновски паметници. Въпреки ранната сутрин на чаршията цареше голямо оживление. И българският гражданин тръгва на работа с първите петли. Селяните от близката околност мъкнат на малки магарета всевъзможни хранителни стоки, а между тях тичат продавачи на мляко, плодове, дърва, рекламирайки шумно стоката си. Едва можахме да се приближим до гъсто обсадената „Башдерлик чешма“, чийто римски камък привлече любопитството ми. Трите му страни бяха украсени с орли, чието схематично изображение едва се издига над посредствеността. Следващият обект, завладял вниманието ми, беше „Куршумлу джамия“, наречена тъй поради кубетата, покрити с мед: тя е най-значителната джамия на Търново. Това е мястото, на което „ефендимис“ Махмуд отправи на 19 май 1837 г. молитви нагоре, към Аллаха, за щастлив изход на своето пътуване. Населих на ум тихия площад пред джамията с вярващи, образували благоговеен шпалир, за да видят „Василевса и най-могъщия от всички императори“. Към тях си представих, според описанието на Молтке, духовенството - моллите, имамите и кадиите, „превъзходителството“ Вазуф ефенди, фаворит или камерхер, „пред когото“, както разказва Молтке, ,.дори и везирът стои прав, докато той не му даде знак да седне“, сетне пашите и натруфените с великолепни одежди хора от личната свита на султана, т.е. онази класа от люде, „които не са нито пажове, нито камерхери, нито секретари, а всичко това заедно и притежават при това много голямо влияние“; следват придворни шутове и великият управител на даренията, офицери и чиновници, всякакъв вид придружаващи слуги - каква великолепно обагрена картина! Към нея, като рамка, българската рая с чернооки жени на плоските покриви, плахи, печални и смирени, подтиснати от цялата тази помпозност и блясък, тук и там по някоя сълза в очите за благодарност към султана, благородно потърсил да облекчи игото на столетното робство на християнските поданици, но и сълза на скръб при спомена за някогашните национални царе и патриарси! Говорих с няколко християни и турци, които си спомнят още точно всички подробности на това блестящо влизане. С различни чувства си припомняха всички за неподозираната промяна, настъпила оттогава в империята на великия господар. Селим III, Махмуд II, Абдул Азис I! Три имена, три епохи с различно звучене, различно съдържание, всички еднакво значителни за историята на Османската империя и нейното християнство — и все пак внезапно затъмнена за българите от периода на управлението на султан Абдул Хамид, довело до възкръсването на тяхното старо царство!

Колко толерантен е станал турчинът! Моят официален придружител, юзбашията ни покани да влезем в джамията. Аз благодарих. Теглеше ме по-нататък, към интересния „Царевец“: скоро след като улицата зави наляво, застанахме на чудния естествен скален мост, който води към хълма. Ако не е един от високите зидове на Хисаря, то сигурно това е мястото, откъдето нещастният латински псевдоимператор на Византия Балдуин I, след единадесет месечно царуване в Константинопол и също толкова дълго пленничество в Търново по заповед на цар Калоян е бил ужасно осакатен и хвърлен в пропастта, предоставен за плячка на лешоядите. Да видят края на императора-схизматик е било привлекателно за немалко зрители на зелената морава, разположена сега тъй спокойно приканващо на дясната страна; а онези, не намерили място там, трябва да са били привлечени от страшната драма откъм отвъдния естествен амфитеатър на „Трапезица“. Латинските войски бяха нанесли неизразими щети на достопочтения Константинопол, но Балдуин изкупи страно тежко краткия си блян на владетел! Дали погледите му са мерили може би дълбочината на пропастта или са се отправяли надалеч към загубеното семейство и родината? Не са ли търсили копнеещите му очи милост или той си е спомнял, при вида на своята кръвожадна околност, за онзи несравним миг в „Св. София“ на 16 май 1204 година, когато - седнал на златен трон - приел пурпура от легатите на папата и при зова на тържествената епископска служба на първия свещеник: „Той е достоен да управлява“, е чул отзвука на силните викове на събранието от големите подкуполни пространства на постройката на Юстиниан Велики „той е достоен!“

Споменатият около 60 м дълъг скален мост, място за великолепни празнични сцени, както и за героични постъпки и злокобни деяния, е само 12 м висока оголена варовикова стена над дълбоката седловина между стария град и „Царевец“, издигаща се стъпаловидно, както много други, над Янтра, стесняващи се към височината и заобикалящи конусовидния хълм „Хисар“ като вал. Изкуствено укрепени тук и там, тези естествени, стръмно отсечени стени са образували много силно укрепление на старобългарския Царевград. Водещата към него тясна и висока скална повърхност с място за пътека и водопровод стана още по-непроходима поради вероятно изкуствената цепнатина, чийто мост, разрушен през войните, не е могло лесно да бъде възобновен под снарядите на близкото укрепление, затварящо вала. Непосредствено отвъд моста стъпихме на днешния „Хисар“ през главната порта, охранявана от няколко редифи (турски запасен войник - бел. пр.), подновявана след чести разрушения през последните векове. Според българско предание старото Търново било построено от великани! Повечето от днешните му стени трябва да са издигнати от турци. Хаджи Калфа описва още Акропола: „В средата на града се издига шестоъгълен дворец от изсечени камъни с пет порти. Янтра го обкръжава като лунен харман и две кули го свързват с водата.“ Освен кулата, през която влязохме, днес се вижда малко от някогашния дворец. Между стените от кал без прозорци се изкачихме по тесните турски улички нагоре. Понякога приковаваха вниманието ни зазидани антични фрагменти, между тях една силно обезобразена оброчна плоча, посветена на Юпитер „Оконинос“, вероятно варварски прякор. Тук-таме надвисналите разлистени клони на плодови дървета даряваха разхлаждаща сянка и весело ромолящи чешми, дарени от вярващи мюсюлмани, в чиито фуги се припичаха на слънце смарагдово зелени гущерчета, ни освежаваха с чудесна изворова вода. Така стигнахме до най-високо разположената джамия на Търново „Хисар джамеси“, построена преди 450 години в чест на Аллаха и на неговия голям султан-войн Баязид. Ето го здраво скрепеното куполно здание сред обвити със зеленина и чалми надгробни камъни на усърдни гази (герои на вярата), занесли някога полумесеца в сърцето на Европа. В пъстра безредица са пръснати до тях останки от изчезнали укрепления, увенчавали вероятно по-рано тези места, между тях - изветрели тела на колони и капители; те говорят за по-добри дни, за времената на император Траян. Един почти заличен латински надпис, разчетен по моето копие от проф. Момзен: „Внукът на Тит Октавиан... постави на Пьопийския Силванус...“ е видял бурни набези на народи, няколко византийски корнизи, един метър висок римски профилиран осмоъгълен каменен постамент с височина един метър, служил - както се твърди - за кръщелен купел, са красили някога старобългарската постройка, на чието място по-късно е била издигната джамията. Вероятно тук се е намирала и църквата на патриаршията „Възнесение Господне“, чието разрушение оплаква упоменатият тогавашен архиепископ Цамблак с думите: „И бяха изпъдени веднага свещениците от църквите, където бяха погаврени учителите, в чужда ръка паднаха скиините и причастието се хвърли на кучетата.“ Край тези и други монументални останки от царския дворец на Иван Александър, в който той свикал събор против богомилите и евреите в 1355 година, от „патриаршията“, наричана „Майка на църквите на българската държава“, от църквата „Св. Петка“, въздигната от Цар Иван Асен II на Царевец за съхранение на костите на светицата, запътилият се към Хисар-джамия мюсюлманин минава безразличен като край „ески шелер“ (стари неща). Той няма никакво разбиране за подобни неща и все пак би могъл да се поучи от тях, че и неговите гордо издигащи се минарета, от които мюезинът зове децата на пророците за молитва, някога ще бъдат съборени. Кога? Кой би могъл да отговори! Тъй писах в 1877 г. и още същата година се сбъдна моето предсказание. Лек нежен ветрец ни навя аромат на билки и хлад, когато възлизахме в най-горещия слънчев пек към най-високата точка на Хисар, към „Чан тепеси“. Най-великолепната гледка възнагради нашето усилие. „Чан“ означава на турски камбана, „Тепе“ - хълм. Възможно е тук да се е издигала някога камбанарията на града. Могилоподобното огромно тепе е увенчано днес от един метър висок камък без надпис, украсен на три стени с овнешки глави. Барт го е видял тук в 1862 година и е отбелязал за него: „На това място, толкова значително и доминиращо над цялото движение между Дунава и вътрешността на страната, трябва да се е намирало укрепление, може би малкият Никополис ад Хемум“. Трябва да се съгласим изцяло с първата част на това мнение на знаменития африкански пътешественик. Цялото разположение на Търново и безбройни антични фрагменти свидетелстват, че тук се е намирала доста значителна римска колония; но не е било Никополис ад Хемум, чието много оспорвано място беше безсъмнено определено от моите находки при Никюп на Росица (глава IX). При слизането ни по северозападния склон на Хисар се натъкнах на още избледнели остатъци от римски колони. Доста голямо насипище от развалини покрива тук може би останки от антични и средновековни постройки. За да се разкрият би трябвало да се сринат онези пречещи турски къщички, завряни между лозите и плодните култури, групирани амфитеатрално до средния планински склон около „Кавак баба текеси джами“ като внушителен център. Използвахме усърдно предиобеда, а чувството на глад ни поведе веднага стремително към гостоприемния хан „Бела Бона“, където „мадам“, малко развълнувана, очакваше да се завърнем най-после. Тя гореше от желание да ни съобщи особено радостната от нейното гледище на рая вест, че пашата и няколко висши чиновници на конака искали да ми направят лично посещение и изразили крайното си съжаление, че не ме намерили. Щастливо спасен от един час скука си мислех и се утеших съвсем лесно, когато „мадам“, вероятно под впечатлението, че нейният дом е бил удостоен с високо отличие, ни изненада с особено прекрасен обяд от пилаф, агнешко месо, пиле, плодове и сирене. Много Време губят на пътника посещенията и връщането на визитите, поканите за кеф на чибук и кафе, които не бива да откажеш, ако не искаш да изглеждаш неучтив. Понякога това са направо загубени часове, но на етнографа може именно тук да се предложи случай да добие политически и социално-поучителна представа за житието, битието и надеждите на цели среди, които не се разкриват лесно на пътника, разглеждащ само паметници, скали, растения и т.н. Насрещното посещение, което направих веднага следобед на няколко господа от конака ми беше възнаградено от една колкото хубава, толкова и жива сцена. Още на връщане от Хисар срещнахме малка група мюсюлмани, слизащи от височините на Арнауткьой. В живописни пъстроцветни носии здравите младежи се бяха разположили на стълбата към верандата на мютесарифския сарай, придружени от бащите и роднините си; сред тях личеше по някоя чудесна глава на патриарх, обрамчена от бяло-сребриста брада и грамадна чалма. На естрадата, пред която няколко заптиета се грижеха за реда, зае мястото си по турски върху меки възглавници търновският ареопаг. Искахме да присъстваме като свидетели на церемонията по жребия за низами (редовни войници-б. пр.) от търновската „каза“ (околия - б. пр.), които трябваше да отбият военната си служба. Високо издигащи се ореоли от наргилета и чибуците обгръщаха, сгъстени до облаци, достойните членове на меджилиса (административен съвет при управител на териториална единица - б. пр.); нищо не смущаваше техния кеф, тъй като същинската работа вършеха неколцина чиновници. Кадията и един доста обемист миралай (турски полковник - б. пр.), разпуснал доста свободно по европейски скроения мундир, сравняваха два еднакво гласящи свитъка, докато един кятиб (писар) извикваше прочетеното име още веднъж с висок глас на чакащите младежи. Те влизаха един след друг в кръга и изваждаха от зелената копринена торбичка определящия жребий. Целият шум отстъпваше на безмълвно напрежение в решителния миг. Нямо примирие на сполетяния, когато жребият покаже „аскер!“ (войник) и вика за служба на султана, а радостен, повторен от сто гърла вик, когато от устата на кадията прозвучи „халех!“ (свободен). Тук за първи път ми стана ясно, с колко малко въодушевление постъпва мюсюлманинът на военна служба под зеленото знаме на пророка. Днес, когато и истински вярващият и правоверният, за разлика от по-рано, трябва да плаща всички данъци на държавата, както раята, загубата на млад мъж в дома на мюсюлманина, и без това дарен с малко деца, се отразява много по-чувствително отколкото преди. Поне да можеше да свърши всичко с еднократна служба в редовната войска! А то - ежегодни учения на запасните по време на полската работа и постоянни, все по-чести свиквания поради революции ту в горещата Азия, ту в европейските области, на заснежените полета на Балканския полуостров, в Албания и Босна, или в каменистата Черна гора и Сърбия. Тегленето на жребия предложи постоянно променящи се картини, чудесни случки за четката на художници като Генц, Шьон или Изабей; те можеха още дълго време да приковат вниманието ми, но по програма ми предстоеше още посещение на българските царски църкви и заради това побързах с любезния ми чичероне Шишков до скалния мост, който водеше към тях. Посетихме джамията „Кавакбаба-текеси“ с останки от църквата Св. Четиридесет мъченици на цар Асен и колоната на хан Омуртаг, след това митрополитската църква Св. Петър и Павел, църквата Св. Богородица и църквата Св. Димитър, в която са коронясвани Асеневците. Всяко от тези здания има своя особена, отчасти исторически обоснована или традиционна история и ми даде приятен повод да продължа моите изкуствоведски изследвания на църковните паметници от старобългарската царска епоха. Ще я разгледам в отделна глава наред с някога снети на самото място планове и т.н. Там ще говоря и за постройките на хълма Трапезица в Търново, на който господин Дринов нареди да разкрият неотдавна (1879 г.) основите на няколко параклиса, след това за „Латинската“ църква в Никопол, за византийските паметници в Месемврия на Понта (на Черно море - б. пр.) и ще се опитам да определя полагащото им се заслужено място в историята на изкуствата на европейския Изток. Само онези постройки бих искал тук да спомена, за които първо се оправда моето изказване по-напред. След като русите превзеха през юли 1877г. победоносно Търново, губернаторът нареди да превърнат джамията близо до митрополитската църква Петър и Павел, посветена някога на Св. Четиридесет мъченици, отново в църква за българското опълчение. В тези върнати на Христовата религия помещения на 22 февруари 1879г. се отслужи тържествен благодарствен молебен в чест на откритото от губернатора княз Дондуков-Корсаков събрание на първенците, което трябваше да обмисли политическите основи за наново съживената България. Князът, следващите го чужди представители, владици, мюфтията и равинът, депутатите и много народ потеглиха от парламента, помещаващ се в някогашния конак на пашата, в шествие към църквата, построена в 1230 г., превърната в джамия в 1393 г. и отново предадена на християнския култ в 1877 г., както е увековечено в неотдавна поставения надпис....Потеглихме в най-весело настроение по десния бряг на Янтра, през обширни гробища, нагоре по голите, ярко осветени варовикови възвишения източно от Търново към пътя за Османпазар.

Възлезли на височината, пред нас се разкри великолепна гледка към люлката на Шишмановци, а на изток се разстилаше плодородното много вълнисто плато, през което протичат слизащите от Стара планина източни изворови ръкави на Янтра. Наляво от пътя скоро се издигна терена и когато излязохме от сенчеста млада широколистна горичка, Шишков ни обърна внимание на надничащия от височината манастир „Св. Петър“. Беше четвъртият манастир в непосредствена близост до Търново, а петият - „Св. Четиридесет мъченици“ - се намираше плътно до Мердан. Българските царе и големци не са значи отстъпвали на набожно почтителното уважение на онези в Сърбия.

Из книгата „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“ на Ф.Каниц

Описание Сума
Дарение BGN
 
 
 

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ