ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ - National Geographic-Феликс Дж. Кох 1907г.

ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

National Geographic-Феликс Дж. Кох 1907г.

натиснете на всяка снимка за голям формат

Търново - градът на висящите градини

През октомври 1907 г., четири години след излизането на първата статия за България, страната ни отново се появява на страниците на National Geographic - този път с един класически пътепис за Търново, поднесен с много чувство за хумор. Авторът Феликс Кох тръгва по тесните улици, за да открие жителите...и жителките на града

Попаднах на него само благодарение на един турист - обикновен и безцелен турист, който не искаше да изминава дълги разстояния наведнъж и когото бях изкушил да ме придружи в България.

- Защо да не пренощуваме в Търново? - помоли той. - Фон Молтке го нарича най-очарователното място на света. Слушай това - и той ми прочете една-две страници от описанието: синьо ориенталско небе, живописни костюми, агънца, които скачат по зелени ливади, и т.н. Дните бяха горещи, колите - прашни, а chef de la gare (т.е. кондукторът) - изпечен мошеник; а да ви кажа истината, цяла България е толкова живописна, че за човек е мъчително да мине през нея за по-малко време, отколкото трябва.  В четири и половина трансрумелийският експрес на Българските държавни железници ни остави в Търново. Гледката не беше вдъхновяваща. Малко ливади, няколко планински каруци - каквито у нас съм виждал единствено в бандитските райони на Кентъки - и майка с дете.

Това обаче не ни смути. По целите Балкани железниците целенасочено избягват градовете. Казаха ми, че обичаят се появил още по турско време, когато градовете плащали големи суми на железопътните компании, за да ги избягват - с цел разхайтени войници да не се мотаят из тях във времето между два влака. Днес обаче съм по-склонен да вярвам, че това е дело на местните политици, които искат да предоставят на файтонджиите от техния избирателен район възможността да си изкарват прехраната на гърба на странниците. От гарата тръгваше хубав селски път, по който ни понесе файтонът - между отчасти покрити с дървета високи урви, които стигаха до жълтеникави скали, издигащи се от красива виеща се река. Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът - Търново. Прекрасно, където всяка къща е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в излинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки с почернели от времето греди. Жълто и синьо красяха други къщи.

Заобиколихме хълма - едното от двете стръмни възвишения, на които се издига Търново - и спряхме при Борис, търновския „Уолдорф-Астория". Записах в дневника първото си впечатление от къщата - „приятна, но примитивна". След това двамата с туриста се отправихме навън да „направим" Търново. Градът се намира от двете страни на гигантска планина. В нейната основа има долина, от която се издига друга планина, където са останките от предградията. Именно от тези склонове се издигат къщите - високи и тесни и с всякакви форми - все по-високо по улиците, които я карат полекичка и на зигзаг, така че човек никога не знае дали мястото, за което е тръгнал, се намира на върха или в подножието на планината. Съответно и къщите се намират само на горната страна на пътя и когато погледнеш изотдолу минаващите мулета, те изглеждат все едно крачат по покривите. Постройките в Търново имат и още една отличителна черта. Обикновено хората на Балканите не са особено щедри по отношение на прозорците и особено тук - където стъклата са двойни срещу суровите планински зими - броят на прозорците може да се приеме като показателен за размера на кесията. Но без значение дали хората са бедни или богати, прозорците изобилстват на тази страна на къщата, която е обърната към красивата река - а тя обикновено е задната. За тези от нас, които са свикнали на турския базар, определено беше изненада да открият прозорци на задната страна на български дюкян.

Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом има в средата на фасадата на втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи. От двете страни на балкона има единични прозорци и в дъждовно време тя се оттегля зад тях. Колкото и да е странно, в Търново богаташките къщи се ограничават до два етажа; бедняците обитават четири- и пететажните сгради, които се дават под наем. Но нека се върнем на балконите. Много от тях не се задоволяват с олеандрите, ами имат опънат отгоре си свод от лоза, така че българската дама да се скрие в беседка от листа, от която на воля да къса висящите сладки гроздове и да хвърля люспите върху минувача в тясната алея или - по-често- на сравнително широката улица отдолу.

Но ние сме почнали да разнищваме Търново парче по парче, което ни лишава от чара на цялото. Трябва да пообиколим навън, тук и там, вън и вътре в тази страна на нибелунгите, да отбележим туй и онуй как се появява и изчезва и да се насладим на цялото. Нека последваме улицата, където и да ни заведе. От едната страна къщите се издигат нагъсто, което се дължи на различната им височина и форма, и тук позлатените кубета на една българска църква разчупват еднообразието. Сега слизаме по хълма и горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг, само че тук са толкова близки, че почти се допират до стените на съседите, и ние вървим в непрекъснат здрач. Продължаваме към казармите и пазарния площад, една решетъчна структура, разделена на две за конюшни, и достигаме до сърцето на града. Поглеждаме назад и улавяме гледката на градините по покривите. Наемателите на големите постройки също имат балкон на втория етаж, но на горните етажи няма балкони и те се налага да вземат въздух и да простират седмичното пране на покривите. Там, сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани на хиляди мили на запад.

Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато", тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обръщение се намират монетите на толкова много страни. Лихвата, която взема, е четири цента на долар и осемдесет, като е напълно доволен от тази си комисиона. Оттатък има пазари с хранителни продукти и още с шапки и дрехи - дюкяни с чехли и костюми. Във всички тях стоят дружелюбните местни хора, които са много щастливи да позволят на „американски" да разгледа стоката им, стига само да могат на свой ред да го зяпат. България може и да е разбойническа страна и трябва да признаем, че по южната граница имаше места, където не се чувствахме съвсем в безопасност, но като общо от всички народи в света българският е сред най-гостоприемните към прекрачилия прага му странник.

Завиваме по павирана улица, която е само пет фута широка и върви нагоре. Тук най-ниският етаж на къщата е без прозорци, построен от камъни и хоросан, с тежки дървени врати и още по-тежки железни клепала, както и с малко препречено с решетки прозорче от едната страна на входа, което да служи като шпионка, преди посетителят да бъде пуснат вътре. Човек може да си спомни за Али Баба и четиридесетте разбойника, като види керваните от магарета да спират пред тези врати и любопитните мулетари с чалми на главите да чукат и да чакат да им отворят. Тук-там решетките разкриват турски харем. Но турците почти са изпразнили България и рядко можеш да срещнеш техния език и костюм. Напускаме този квартал и влизаме в следващия, където прозорците са качени още по-високо на стената. Къщите гледат настрани, както е в Румъния, и към малки градинки между плочите на улицата. Внезапно излизаме на високата и островърха пожарна кула, „центъра" на всеки български град.

Гледката от това място и от малкото възвишение отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджиън бей, нито Которският залив могат да оставят толкова трайно впечатление; тъй като на всичките им липсват тези багри, които тук ни представят редиците къщи от двете страни, намръщените скали от зад и старата турска джамия - като тези, които се виждат по снимките на стария Витлеем - на гребена на хълма.

Тук намерихме изкушаваща малка кръчма и се отбихме да опитаме местната бира и пресните смокини, които мястото можеше да предложи; след това продължихме обиколката. Най-накрая бяхме открили Изтока - Изтока от книжките с приказки.

Уличките ставаха все по-тесни - всъщност толкова свити на места, че мъжете с кобилици за вода на раменете едва съумяваха да минат. Там където се разширяваха, пред къщите се появяваха веранди и имаше малки прозорчета, през които можехме да надникнем към варосани стаи с железни кревати и религиозни картини по стените.

Няколко ученици, които играеха в сянката на една градинска стена, скочиха на крака и ни поздравиха, като минавахме край тях. Забелязахме шапките им - с обръчи от чортова кожа, плоско дъно от ален плат и позлатен малтийски кръст. В България и момчетата, и момичетата носят еднакви униформи, които се променят съвсем малко съобразно с това, в кой клас са; и ако някое дете направи беля, човек само трябва да мине през съответната класна стая, за да открие виновника. Освен това тази еднаквост премахва завистта между бедни и богати.

Търново затваря магазините си. Продавачите свалят нанизите от плоски червени сушени колбаси, които са окачени на сергиите подобно на редицата семена на акация. Един офицер от армията със сини панталони и шапка и куртка в бяло взема своето овнешко печено и касапинът затръшва вратата. Прибират манната небесна от дюкяните с плодове, а там където се продават луксозни свещи, туркиня с покрито лице, от което се вижда само частта между горната устна и клепачите, бърза да направи последна покупка.

Една сграда, подобна на аркада, но без покрив, подслонява редица дюкяни, които също затварят.

Канехме се да посетим някои от тях, когато приятелят сграбчи ръката ми по свойствения за него конвулсивен начин.

- Виж! О, виж! Това е гордостта на България! - каза той и въздъхна нервно.

Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът му, и там, на балкона, стоеше балканската Мадона - една от тези редки красавици на южната славянска раса (иначе не особено известна с красивите си жени), която остава в спомените на човек много след като всяка друга йота от градовете и къщите е била забравена. Моята търновска лейди беше достойна за четката на художника - така както я видяхме, обрамчена от прозореца на старинната триетажна къща и с цветята на галерията в основата на платното. Очите ѝ имаха черно-кафявия цвят, характерен за южните Балкани; кожата ѝ беше маслинена, а косата ѝ, разделена на път - гарвановочерна. Истинска Жулиета за някой балкански Ромео. Но тя не би участвала и в най-малкия флирт и - уловила погледите ни - извърна глава, разкривайки половин дузина фини плитки, които се подаваха изпод забрадката. След това изчезна в стаята. Приятелят влезе в пекарната отдолу и купи самун местен хляб - „да хапне нещо", както каза, но всъщност нахрани с по-голямата част прасетата и кончетата, които срещнахме по княжеското шосе. Въздържах се да възразя, само отбелязах, че местните хора ни гледат накриво заради тази екстравагантност. В Търново хлябът струва цели четири цента самуна.

Трима ученици, които говореха френски, ни последваха и след това станаха наши водачи. Отведоха ни на пазара за месо, където старите турци спореха сред агнешки плешки, от които капеше мазнина, а волове теглеха тежките каруци към ковашката махала. Там селяните с раирани ризи и потури водеха кончетата си да бъдат подковани.

И най-накрая, в самите покрайнини, където човек може да види африканския бивол, полегнал край каруцата, в която е впрегнат, докато селянинът върши работата си в града или докато - вече по-късно - пали край животното огън, събира семейството, пече лютивите чушки (мангото или лютите камби на Балканите) и пие вино. Моят приятел обаче не прояви интерес. Образът на Жулиета още се мержелееше пред очите му. Затова се отправихме към хотела за вечеря, после аз към бележника, а той към леглото, докато грамофонът на долния етаж гърмеше с откъси от „Кармен".

Източник: http://www.nationalgeographic.bg

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ