ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

ПЪТЕПИСИ-продължение

Писателят Всеволод Крестовски е кореспондент на „Правителствен вестник”. В очерците му „Двадесет месеца в действуващата армия” той отделя място на средновековната българска столица. Изкачва се на Царевец, тънещ в развалини. Пише за разрушените дворци, църкви и кули и издигащите се на тяхно място турски къщи и джамия. Живописният квартал „Варуша” се запечатва в полезрението му: „Пак в западна посока, но по-близо до наблюдателя, се издига възвишението „Орел”, съединено с доста наклонена седловина с твърде висок хълм, по чийто южен склон се разстила във вид на амфитеатър гъсто населения християнски квартал. Неговите тесни и криви улици са плътно застроени от дву- и третажни къщи, предимно в източен стил, с чардаци, балкони и еркери, като горните етажи се издават по-малко един над друг. Над всички тези постройки, изпълнени с лавки, занаятчийски работилници, магазини, гостилници, странноприемници... се издига полусферичният купол на Кирило-Методиевия градски събор, близо до който се намира домът на търновския епископ.” (Кожухарова 1986, 388). През 1880 г. в списание „Русский вестник” е публикуван дневникът на полковник Михаил Греков „По долините и върховете на България”. Преминал през града с победния марш на освободителите, авторът е запечатал реалната действителност. Очарован е от неповторимия вид на Търново, но в същото време е разочарован от тесните неудобни улици, възпрепятстващи движението: „Каква живописна местност! Целият град е разхвърлян по скалите: той е красив през деня, но нощем, когато всички прозорци засветят с безчислени огънчета, е още по-прекрасен! Струва ви се, че гледате великолепна илюминация от някакъв амфитеатър. Затова пък улиците са отвратителни: по най-широката едва може да премине един екипаж, а за идващ насреща няма място и се налага да бъде разпрегнат – иначе е невъзможно да се разминеш.” (Вълов 1997, 55)
Чешкият писател д-р Сервац Хелер е представител на пражкия ежедневник „Народни листи”. Акредитиран е към Главното командване на руската армия по време на Освободителната война (1877-1878). Написва възторжени редове за живописната търновска панорама, обхванат от нейното великолепие „най-красива от всички градове в Европейска Турция”. Вечерта в неговите очи изглежда като вълшебна ориенталска приказка: „Градът, разположен по стръмнините на варовиковите скали, чак до самите им върхове, изчезваше винаги в тъмнината, но скоро в мрака проблясваха хиляди жълтеникави светлини, като че ли арабски илюзионисти са устроили илюминация. Тук изникваше от непрогледната тъмнина, няколкостотин стъпки над долината, грамаден конус, посипан от върха до основата с искрящи звезди, крепост построена от искрящи фенери – това е вечерният образ на Търново. Перото е неспособно да опише неизмеримото му очарование” (Анчева 1984, 2).
Испанският писател Торкуато Тараго-и-Матеос с много топлина пише, че по време на османското владичество старата българска столнина е символ на патриотична българска гордост, огнище на надежди и упование за бъдещето: „Търново е живописен стар град, обгърнат от исторически и романтични спомени. Столица на древните български царе, център, в който православните патриарси са имали голяма духовна власт, за поробения народ Търново още е огнище на надеждите му и спомен за славното му минало. В страна, където националният дух е изтерзан, но не забравен и мъртъв; в страна, чийто легендарен народ черпи сили от миналото, е естествено Търново да въплъщава всичко, което българинът най-силно люби” (Николов 1984, 96).
Освободителната война представлява голям интерес и за испанската общественост. Художникът-кореспондент Хосе Луис Пелисер (1842-1901) е представител на списание „Илустрасион Еспаньола и Американа” по време на Руско-турската война (1877-1878), акредитиран към щаба на руската армия. Оставя великолепни военни гравюри. От правдивите му репортажи лъха идеята за свобода и независимост, любов към славянството и обезправените българи. Той съобщава на испанските читатели за първите вълнуващи дни на свободата: „в Търново е сърцето на България, градът на славните български царе Иван-Асен и Иван-Шишман, великият княз, свитата му и придружаващите го войски бяха посрещнати с въодушевление, по-голямо от което човек не може да си представи – буквално ни засипаха с цветя” (Николов 1984, 96). Испанският журналист Сатурнино Хименес е акредитиран от мадридското списание „Ла Академия” към щаба на руската армия по време на Руско-турската война (1877-1878). Научава четири балкански езика, сред, които и български. Обиква нашата страна и нейната природа и я описва в своите репортажи. Като пряк очевидец описва подробно току-що освободения от русите град Търново. Живописната възрожденска атмосфера се разкрива пред испанските читатели като на филмова лента: „Улиците са тесни, но изключително самобитни. Издадени стрехи, ниски порти, остъклени чардаци, защорени прозорци – донякъде джамлък, после балкон с дървени капаци, по тънките летви на щорите пълзят увивни растения, разноцветни тухли, причудливо боядисани стени, дюкяни, издигнати на метър от земята и широко отворени като театрална сцена.” (Николов 1984, 123).
С рядката си наблюдателност Сатурнино Хименес подбира най-интересното. Представя детайлно местоположението и архитектурата на града като голям познавач и естет. „Вижда малка долина, пресичана от Янтра и заобиколена от прелестни възвишения. Изкачва се на едно от тях – и ето го Търново, разстлало се амфитеатрално от билото на хълма до брега на реката. Отсреща, на равното – село Марианополи с лагера на главната квартира. Тръгне ли обаче на изток и заобиколи ли друг един хълм, каква вълшебна промяна става в пейзажа! Търново се разгъва като дълга хартиена лента и човек открива два или три хълма и още толкова долини, заселени от сгушени едва до друга къщи. Не един това са четири града, разделени от капризните извивки на реката и свързани с няколко моста. Първата долина е градската част, обитавана от българите. Едно-единствено минаре се извисява сред сградите и сякаш предизвиква срамежливите православни кубета” (Николов 1984, 124-126). Хименес описва и джамията Гаази Фируз Абдулах бей на Царевец в близост до царския дворец. Тя е първата мюсюлманска култова сграда, построена след завладяването на столицата през 1435 г., и забележителна със своята архитектура: „Най-хубавата от всички джамии – по нашему би била архиепископската, защото явно се ползува с първенство пред останалите – е разположена на най-високото място в турските квартали. Тя е с елегантна конструкция в чист арабски стил и завършва с огромен похлупак, който в мохамеданската архитектура играе ролята на купол. Балконът на минарето, не е каменен, а железен, и по него личат изящни рисунки” (Николов 1984, 124-126).
На 10 февруари 1879 г. в Търново в най-красивата и голяма зала на бившия турски конак е открито Учредителното събрание. Това знаменателно събитие привлича вниманието и интереса на чуждестранните кореспонденти. Журналистът Еусебио Мартинес де Веласко информира испаноговорящата аудитория за започването на работата на Учредителното събрание 1879 г., за националния флаг на новата държава, възкръснала след пет века забвение на европейската карта: „Известно е, че след няколко отлагания, на 22 февруари бе открит българският парламент под председателството на княз Дондуков-Корсаков. Князът произнесе реч, в която изрази радостта си, че вижда събрани членовете на първото народно събрание на свободна България. Те трябва да обсъдят основните положения на една конституция, която да гарантира институциите на новата държава. Българският парламент заседава в сградата на бившия конак, построен по времето на турското владичество. За церемонията тя била украсена със знамена в ярки зелени и червени багри, които съчетани с бяло, представляват националните цветове на новото Княжество България” (Николов 1984, 168). Унгарецът д-р Бейла Ерьоди е преводач от Австро-Унгария, който работи при строителството на източнорумелийската железница. В кореспонденцията си от 9 март 1879 г. до вестник „Вашарни Уй” той лаконично съобщава за първия български парламент – Учредителното събрание, което легитимира началото на парламентарния живот на княжество България: „Един от най-красивите градове на България е някогашната столица на българското царство... В Търново заседава българското народно събрание, което е призвано да приеме конституцията на новото княжество” (Радев 1974, 14).
Константин Йосиф Иречек живее в България през периода 1879-1884 г. Той пръв създава интерес към пътеписното богатство на чуждите пътешественици, минали през българските земи. Пътеписите му „Пътувания из България” са извор за българската география, история и етнография. През 1883 г. чешкият професор разкрива неповторима панорама: „Най-после покрайнината се отвори и ето пред нас нощна картина със съвършено магически ефект! Стори ми се, като че непосредствено под звездното небе на известна далечина бе окачена във въздуха огромна продълговата мрежа в трептящи светлини, които чудно бяха разположени нагоре и надолу и при всяко завиване на шосето променяха своето положение като игривите искри на блещулките...” За уникалното разположение на града Константин Иречек прави извода: „Търново в Европа е истински уникум по своето местоположение... Всички пътешественици били изненадани не само от живописността, но и от оригиналността на цялата покрайнина: трапезоподобни скалисти тераси, отделени като острови една от друга, сиви отвесни спускове без живот и растителност и между този лабиринт от природни акрополи чудно се извива сребърният пояс на Янтра... в цяла Европа няма нищо подобно. Градовете, разположени в речни завои, като Берн или Верона лежат ниско и нямат толкова скалисти акрополи и чудни завои и кривини” (Иречек 1974, 199-302).
Журналистът Йозеф Якуб Тоужимски (1848-1903) се интересува от проблемите на славянството. За него България е „вълшебна страна, за каквато се разказва в старите легенди”. Плод на впечатленията му са пътеписните очерци „Из пътуванията ми в България”, публикувани във вестник „Народни листи”. През 1885 г. е отпечатан пътеписът му „ В Търново”. Обективно и подробно представя пред чешката аудитория тогавашния Търновград с неговата архитектура, историческо минало, занаяти, търговия. Емоционалният му разказ му е издържан в тона на европейския романтизъм: „Прочутото някога седалище на българските царе „търновският Цариград”, „кралицата на градовете”, „царската звезда”, „най-славният град след Цариград” – както угоднически са величаели византийците българската столица край Янтра – сега се простираше пред мен в цялото си великолепие и изненадваща по размери площ.”
„Пътят навлиза в Търново откъм Орловец на запад, пресича планинския скат и се проточва малко по-ниско от градския хребет в източна посока. Хребетът се спуска към изток малко по-ниско, после се издига нагоре и след един тесен провлак се разширява в кръгообразна стръмна височина и Янтра – долу се извива като сърп около нея” (Бехиньова 1984, 180-182). В емоционалния разказ на чешкия журналист се сливат истини и легенди за българската столица през ХII-ХIV век. Той вижда и перспективите за бъдещото градоустройство: „Това е същият Царевец, на който се е извисявала преди векове гордата мощ на българските царе, от него Асеновци са властвували на шир и длъж по Балканския полуостров и над три морета – Черно, Егейско и Адриатическо. На север от Царевец, от другата страна на Янтра се издига друго заоблено възвишение, поотделно, без връзка с околните върхове. Това е Трапезица, където някога също се издигали отвесни крепостни стени, дворци, седем църкви, и която е била свързана с Царевец, чрез смело конструиран висок мост извит като дъга над Янтра. От онези далечни времена Трапезица запазила само името си, крепостите и църквите са изчезнали, а отдалеч не се виждат и развалините им” (Бехиньова 1984, 180-182).
Тоужимски описва много подробно търновската чаршия и показва града като важен търговски център в Северна България: „Улиците на града са тесни, само по две от тях можеш да минеш с файтон – едната минава през града от запад на изток, а другата води от нея към Марино поле... На пазара може да се намери всичко: има и кожари, и шапкари, магазини със съвременни или народни български текстилни стоки, магазини за солена риба, маслини, сиренета и други, книжарски лавки, обущарски работилници, шивашки работилници, дюкяни за грънчарски стоки, порцелан, всякакви железни изделия, оръжия, има и сарафи, че дори и адвокати.” (Бехиньова 1984, 180-182). Своите симпатии не крие и друг чешки пътешественик, Йозеф Антонин Ворачек, откровено изповядва своето специално отношение към женския пол: „за малко да се провиня, забравяйки да спомена за търновки - от някогашната царска столица Търново. Те винаги се стараят да изпъкнат с гордия си дух и донякъде надменното, аристократично държание. Макар и в България да няма дворянство, аз бих ги нарекъл български дворянки. Съжалявам, не ще мога да кажа по няколко думи и за останалите, но се надявам да ми простят, познавайки техния прям и сърдечен характер” (Бехиньова 1984, 135). В пътеписните си бележки (1885) румънският епископ Мелхиседек отделя специално място на търновската архитектура, впечатлен е от красивата сграда на бившия турски конак, дело на самобитния майстор Колю Фичето. „Къщите изглеждат построени една върху друга и нощем представляват красива панорама, целият склон на хълма от горе до долу е осветен от светлините на къщите. Един руски пътешественик е уподобил Търнов на царевичен кочан, защото къщите са разположени една върху друга както зърната на кочана. Разбира се, улиците са така тесни, и побират само една кола” (Младенова 1982, 172-173).
И чуждите, и българските пътешественици, посетили Търновград през периода ХVI-ХIХ век, са единодушни: величието на средновековната столица Търновград е в сърцето на българина, то живее в него и се предава от поколение на поколение.

ИЗ "ВЕЛИКО ТЪРНОВО В ПОЛЕЗРЕНИЕТО НА ПЪТЕПИСНАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ХVI – ХIX ВЕК"-  Павлина Владева

ЛИТЕРАТУРА
Анчева 1984: Р. Анчева. Спомен за търновския лагер. - В. Борба, 27, 1984, 2.
Анчева 1992: Р. Анчева. Юрий Венелин за Велико Tърново. - В. Борба, 07.10.1992.
Анчева 1994: Р. Анчева. Описание на града и Балкана. - В. Борба, 129, 17.07.1994, 4.
Бейкър 1994: Д. Бейкър. Европейска Турция. С., 1994, 211-213.
Бехиньова 1984: В. Бехиньова. България през погледа на чешки пътешественици. С., 1984, 23-24; 135; 180-182;
Богданов 1968: И. Богданов. Велико Tърново. С., 1968, 9; 10; 59.
Василев 1988: В. Василев. България Френска хроника 1876-1878. С., 1988, 109.
Вачев 2010: Х. Вачев. Един храм, един некропол, две религиозни общности. В. Търново, 2012, 170-171.
Вълов 1997: И. Вълов. Руски дневници за Освободителната война. С., 1997, 55; 242.
Гюрова 1969: С. Гюрова. Възрожденски пътеписи. С., 1969, 37-38; 77.
Димова 1978: Д. Димова. Търново на страниците на „Иллюстрованная хроника войны”. - В. Велико Търново, 1978, 12.
Иречек 1974: К. Иречек. Пътувания по България. С., 1974, 199-302.
19
Клисаров 1969: Г. Клисаров Г. Доосвобожденски пътеписи. С., 1969, 115-116.
Кожухарова 1986: М. Кожухарова. Руски пътешественици за българските земи ХVII-ХIХ век. С., 1986, 388.
Лазаров 1993: И. Лазаров и др. Кратка история на българския народ. С., 1993, 115.
Миятев 1976: П. Миятев Маджарски пътеписи за Балканите ХVI-ХIХ век. С., 1976, 27.
Младенова 1982: М. Младенова. Румънски пътеписи от XIX век за българските земи. С., 1982, 172-173.
Николов 1984: В. Николов. Сто испанци за българското минало. С., 1984, 36; 40; 96; 123; 124-126; 138; 168.
Ормаджиян 1984: А. Ормаджиян. Арменски пътеписи за Балканите ХVII-ХIХ век. С., 1984, 147; 185.
Плетньов 1985: Г. Плетньов Г. Велико Tърново в историческата съдба на българския народ. В. Tърново, 1985, 144.
Примов 1993: Б. Примов и др. Документи за католическата дейност в България през ХVII век. С., 1993, 492; 511-512.
Радев 1974: Ст. Радев. Велико Търново преди едно столетие. - В. Поглед, 41, 14.10. 1974.
Снегаров 1977: И. Снегаров. Българските земи през погледа на чужди пътешественици 1828-1853. С., 1977, 115; 363-364.
Тодорова 1987: М. Тодорова. Английски пътеписи за Балканите. т. 7, С., 1987, 553.
Цветкова 1975: Б. Цветкова. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVIII век. С.,
1975, 90; 308.
Яновски, 1982: Б. Яновски. „Хенрих Барт в Търново” - В. Велико Tърново, март, 1982

ИЗТЕГЛЕТЕ В PDF файл

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ