ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ - СПОМЕНИ И ПЪТЕПИСИ ЗА СТАРО ТЪРНОВО

ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

СПОМЕНИ И ПЪТЕПИСИ ЗА СТАРО ТЪРНОВО

натиснете на всяка снимка за голям формат

ВЕЛИКО ТЪРНОВО В ПОЛЕЗРЕНИЕТО НА ПЪТЕПИСНАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ХVI – ХIX ВЕК Павлина Владева

Ето как описва Търново в книгата си „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“ Феликс Каниц през далечната 1871г.

 Пътепис за Търново от кореспондентът на списанието National Geographic-Феликс Дж. Кох 1907г.

Из книгата "СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ" от Сава Русев-1985г.

СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)

 Старата столица

"И като гледам тоя невероятен град аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама на очите." Ив. Вазов

Мек, сребрист слънчев лъч леко разведрява сивото априлско утро, поздравлявайки входящия влак в Дервентския пролаз. Гръмолежът му пробужда спящите възвишения, склоновете на които пролетта е покрила вече с прясна зеленина, а челата им вековете са украсили с посивели скали. Янтра с тих ръмолеж се провира под надвисналите клонаци на стари върби, а над нея, по-горе, белее шосето, водещо към Дунава, посред плодородни простори, изпъстрени с китни и богати села. Ето и картинният изглед на Преображенския манастир и срещу него, на десния бряг на реката, горе до самите скали, изпъкват полуразрушените сгради на пострадалата от земетръса в 1913 г. обител „Св. Троица". Подобно на грамадни орли, във висенето плуват бели и сиви облачета. На североизток се откроява Арбанашката плоска височина с потъналия в растителност девически манастир „Св. Никола", върху най-южния й склон. На десния бряг на Янтра, изпъква Трапезица, прилична на огромна трапеза, а на югоизток се очертава Царевец с неговия конусообразен  връх и отбелязващата се по-долу, на самия южен край на височината, Балдуинова кула. След минутен престой при приличната на вила спирка „Трапезица", унизана с влачуща растителност влакът отново се носи напред. На срещу му внезапно се изправя мощен, висок масив, покрит с гъсто прилепени една до друга сгради и лъкатушещата в пропаста под него Янтра. Тракайки оглушително, влакът прелетява железния над реката мост и потъва в мрачното отверствие на тунела под града, отдето скоро се показва и, изминавайки втори мост, бързо изчезва във втори тунел — под Светата гора. След малко той е отново на открито, намалява ход и спира пред Търновската гара.

 Главният изглед на В. Търново

"Търново по своето положение е истински уникум в Европа." Иречек

Отивайки за града по стръмен извит път, погледът е изненадан от картинния изглед, който неочаквано му се изпречва. Върху продълговата скалиста височина се редят притиснати една до друга и награмадени една над друга сгради — една вълна от най-разнообразен вид къщи, стремително ливнала от нейде и спряла се до самия крайчец на скалите, като със своите архитектурни издадености се е надвесила над самата пропаст с извиващата се в дъното ѝ Янтра. Срещу града, на десния бряг на реката, се издига покритата с гора висока стръмнина — Светата гора, дробът, чрез който диша и се освежава старата столица. Възхитен, погледът ненаситно се плъзга по този пъстър амфитеатър, всред който се издигат църкви и камбанарии, стари и своеобразни къщи, в съседство с нови — една грамада от постройки, достигаща небето, в която сякаш липсват улици, площади и проходи. Тук е мястото да се отклоня за малко и отбележа възторженото впечатление от Търново, поместено в най-големия вестник на света „Таймс", от неговия балкански кореспондент, след посещението му на града, което заемам от в. „Зора", 18.  IV. 1931   г. „В България — казва той — има един град, който като да е излязъл от някоя вълшебна приказка, в ония книги, които добрите деца получават като коледни подаръци и в които вълшебните приказки са разказани в картини от художници с въображение, градовете са с къщи, натрупани една върху друга, а замъците са покатерени върху високи скали, блъскани от пенести реки и достъпни само по тесни пътеки, където може да мине само един рицар с коня си. Тъкмо такова е Търново,  старата столица на България". И в заключение на статията си, уважаемият кореспондент най-похвално се произнася за търновци като хора спестовни   и  практични. Продължавайки пътя си за града, минаваме край великолепно, построено от Окр. постоянна комисия, здание, прилично на замък, което живописно се издига на западния край на Светата гора. Навалявайки и извивайки в югозападна посока, минаваме по леко колебаещия се висящ железен мост, под единствената дъга на който протича — то се знае — все неуловимата в своите причудливи извивки Янтра. Погледът е отново изненадан от новата част на града и красивите казарми, разположени в грамаден полукръг и тънещи в растителност.

По главната улица

Извивайки надясно, ние съглеждаме съединеното вече с града село—предградие Марно поле, посред което живописно се издига камбанарията на църквата „Св. Марина" и, хвърляйки поглед към осеяното с летни къщи Мармарлийско възвишение, завиваме и тръгваме по главната улица... А филмът бързо и непрестанно се развива — декорите всеки миг се сменяват. Ето градската градина, между нови, красиви здания, в реда на които изпъква приличната сграда на девическата гимназия, отдето се открива правият, като линия, булевард „Макензен", застроен със съвсем приличащи едно на друго двуетажни здания с магазини и непременно висящи над тях железни балкони. Булевардът и цялото негово разноименно предълго продължение е застлано с каменни блокчета, а тротоарите —   с   циментови   плочки, при извънредна чистота и редност.  Върху височината над булеварда и по нейните стръмнини   амфитеатрално  се групират във веселяща окото пъстрота нови   сгради, над които, всред разеленили се  дървеса,  изпъкват зданията на Държавната болница. Погледът неуморно се плъзга по шарената декора и за миг спира върху изпъкващото насреща възвишение, отрупано с къщи—Вароша, или „Варуша", на търновско наречие, това е кварталът „Св. Атанас", от който започва този на „Св. Никола", с живописно издигащите се камбанарии на тия църкви. Картинният изглед става още по-красив в потока на мекото априлско слънце. При паметника, въздигнат за спомен на избесените в турско време въстаници, отново завиваме в източна посока, отивайки все по главната улица, която ту се губи в завои, ту отново се явява. Тя е единствената удобно проходима улица в града. На лично място, от двете ѝ страни, зеят отверствията на тесни и стръмни улички, някои от които имат стълбички, стремително отиващи към дълбочината им. Всяка една от тях е колкото живописна, толкова и оригинална със своите тясно притиснати една до друга от твърде странна архитектура къщи — всякакъв вид еркери и най-възможни издадености, доходещи до смели и дори смешни ухитрявания за използуване на лошото и неудобно за строеж място. Но все пак то е използувано, при опасни завои, а нейде и при ходове под самите къщи. Над някои от тия чудни, прилични на сухи кладенци улички, се грамадят постройки, в хаоса на които окото напразно дири смисъла на жилища с относителни поне удобства. Но при все това, в тия жилища са отхранени ред поколения, които са дали видни лица на България. Знайните, например, и заслужили на отечеството генерали А. Муткуров и Ив. Фичев са отрасли в една от тесните, стръмни и тъмни улички — „Фичевото сокаче".

Подновяване  на града

За голямо съжаление, търновци полагат  големи усилия  да подновят града си. На мястото на старите и оригинални къщи, много от които, сами или в съчетание с околните, представляват интересни гледки, биват заменявани с нови от доволно безвкусна архитектура. Сградите, например, в споменатия вече булевард „Макензен", имат една утекчаваща еднообразност. През последно, обаче, време възникват постройки с по-красива и привлекателна вънкашност. Наистина, новите постройки са много по-удобни от старите. Тая любов към балконите е тъй общообхващаща, че балкони висят дори и в най-тесните и затънтени улици и улички, където те нямат решително никакво значение, поради липса на изглед. При това, ще отбележим още една, свойствена на Търново, характерност: рядко има в града нова или стара къща без тъй наречената „тъмна стая". И всъщност „тъмните стаи" са тъмни и в повечето случаи служат един вид за килери. Като се отклонявам от задачата си и отбелязвам всичко това, правя го, като търновец, чистосърдечно и от доброжелателство. Нашият град е един вид „град-музей", от който много чужденци са се възхищавали и са го описвали — ето защо той трябва да запази своята оригиналност и типичност. Подновявайки се, новите сгради трябва да имат, въпреки своята масивност и удобства, стария свой вънкашен изглед, за да привлича. С една дума градът трябва да си остане и за в бъдеще „един уникум в Европа", както казва Иречек. От това ще спечелят търновци, тъй като винаги ще има наши и вънкашни посетители, което е и от икономически съображения практично и изгодно. Въпреки гореизброените недостатъци, все пак В. Търново е един прославен със своята история и романтика град. Не напразно Молтке го нарича още преди повече от 80 години „най-романтичният град", който е видял. И за да запазим неговата особеност и чар, можем да вземем пример от европейците които по вкус и разумение ни превъзхождат. Те ревниво пазят   своите  старини и стари градове. Общинските управи в градове като Нюренберг, Прага и др. имащи стари и интересни градски части, не допущат модернизирането им, като при поправки и преустроявания се запазват старите им архитектурни форми и изгледи. Свободен и съвременен строеж се допуща в новите им квартали. Такива градове, или части от тях, са един вид градове-музеи, какъвто би трябвало да остане и Търново в старите свои части. Добре разбран, този обичай е вече въведен в някои градове — Трявна, Дряново, Тетевен и др. — в които има стари и интересни къщи).

Все по главната улица

Продължавайки по главната улица, ние биваме ту тук, ту там изненадани от интересния изглед на стари къщи, някои от които са леки и са със съмнителни на вид устои, но които все пак храбро са издържали силните трусове през 1913 г. А пък ново и масивно здание, каквато беше, напр., мъжката гимназия, в миг се е сринала до основите, погребвайки под своите развалини повече от 30 души ранени през Балк. война наши войници.
Ето там горе редица интересни сгради — къщата на Маркови, тая на даскал Златарски, до нея Джаферовата и много интересният „Хаджи Николиев хан", построен по типа на цариградските. Той е голяма, триетажна, масивна сграда с мази и открита сводова галерия пред тях.
Тук по — долу зее тъй нареченото „Бяла Бонино сокаче", което стремително води към дълбоко минаващата долу улица. По него и подобните му, които не са малко в Търново,  ненавикналият   чужденец би бил много затруднен при слизането си по тях, когато всеки търговец и търновско дете се спуща в тяхното бездъние с изумителна пъргавина. — Ето по-нататък новата грамадна т. нар. пощенска палата, възбуждащите у мене далечни спомени Хаджи Недялкова и Сарафидева къщи. От първата къща виждахме всички от историческо значение събития, а втората сама по себе си съставлява една историческа ценност. Във нея живял пребиваващият в Търново през време на руската временна окупация Императорски комисар, княз Дондуков—Корсаков, а по-сетне — първоизбраният български държ. глава княз Александър Батенберг. По долу на реда, издаден напред, се издига „Стамболовия хан" — една голяма триетажна каменна сграда, с мрачна вътрешност. Ханът принадлежи на търновския род, от който излезе  Ст. Стамболов. Малко по-нататък, вдясно, погледът спира за миг върху двуетажна спретната къща, бележита, поради някогашните ѝ обитатели. В нея живя съпругата на големия революционер Хр. Ботев — Венета Ботева, родена Рашева, и преждевременно починалата му дъщеря Иванка Ботева. Този род е дал и Пагонианският владика Панарет, български митрополит в Букурещ до 1887 г. (март), когато се е поминал, както и дългогодишният столичен гимназиален учител д-р Д. Рашев, син на споменатата Венета Рашева от първия ѝ брак.

Градското средище

По-нататък попадаме на разширената средищна част на града — Баждарлък, който, с изключение на няколко сгради, е цял изменен. В турско време тук имаше, освен български и турски дюкяни, главно свещарски, в които се продаваха употребяваните тогава лоени свещи, и един голям, с разни колониални стоки — канела, сакъз (дъвка), син камък и т. н. — принадлежащ на Хаджи Мехмед Караманлията, който е устроил убийството на първенеца Хаджи Минчо, за когото ще говоря при друг случай. Тук е бил и дюкянът на Велчо Джамджията, основател и вдъхновител на тъй наречената полит. организация „Велчова завера", заради която му дейност бил преследван и обесен пред самия му дюкян на връх разпетия петък в 1835 г. Днес на същото това място се издига паметник за спомен на това събитие — един обелиск от бял камък с меч от лицевата му страна.
В самото начало на Баждарлъка, на разкола на две улици, се издигаше една бяла джамия, днес вече не съществуваща, в която през 1878 г. Любен Каравелов бе открил своя, първата в града, печатница. През това време той живя известно време в нашата къща. Баща  ми  много  почиташе  народните  хора,   с  някои  от които, като  Бачо   Киро,   например  близко  се  познаваше.  Той  е  гостувал няколко  пъти  у нас.  Познат от по-рано  и   с Любен Каравелова, последният,  по негова   покана, влезе  да  живее в къщата ни.  От мястото на споменатата джамия се отива по дълга една улица, която извежда в северния край на града —Дервент. Отивайки, минаваме край най-големия хотел в града „Цар Борис" с тераси, гледащи към Трапезица. По-нататък се трупат къщи, които отляво висят над улицата, а вдясно—над пропастта, в дъното на която, то се знае, минава Янтра. В края на улицата има площад. Отивайки напред все в източна посока, виждаме на северната страна една разкрита желязна врата с дълга каменна стълба, водеща до самата артика на църквата „Св. Константин и Елена". Тая църква е една от най-хубавите в града — висока, бяла, с кубета и красива камбанария. Под сводовете на нейната артика, вдясно от входа за в църквата,  се намира гроба на споменатия по-горе някогашен български митрополит в Букурещ Панарет. Над гроба е издигнат един великолепен паметник. Върху два метра висок мраморен пиедестал е поставено художественото изваяние на владиката в църковно одеяние, седнал на трон, с отворено евангелие пред него, държащ в едната си ръка владишки жезъл, а с другата благославящ. Продължавайки пътя си по нататък по Баждарлък, погледът ни среща фасадата на Земледелската банка, от двете страни на която зеят отверствията на две улици. Едната, вляво, минава край скритата в дълбок двор къща, в която живееше познатият и многозаслужил на града д-р В. Берон, племенник на автора на „Рибния буквар", д-р П. Берон, и баща на неотдавна починалия проф. д-р Б. Берон. Свършил медицина в Вюрцбург, без да я практикува дълго време, започва да се занимава с писане на научни трудове и да ратува за освобождението на България, като става член на първия български революционен комитет в Букурещ (1858). Роден е в Котел, но е живял вън от него, а най-сетне се заселил и задомил в Търново. Тука той е направил много за повдигането на града в просветно-културно отношение. Бил е председател на учителското настоятелство, основал е археологическото дружество, като старателно е изучавал търновските старини. Предаден на своите научни занятия, той живееше уединено, без обаче да престане да работи през целия си живот за обществена полза (1824—1909). Малко по-долу, в реда на къщите, се намира прочутият на своето време „Кожухарски хан", а вдясно срещу него се издигаше до преди няколко години прославеното класно училище „Св. Кирил" — една голяма триетажна каменна сграда, от която днес се вижда само нейното място. Някогашен ученик — преди половин век и повече — в това училище, с оправдана тъга гледам жалкия му остатък, вълнуван от далечни спомени. — По-отгоре гледат една редица стари къщи, между които някои от тях на времето правеха впечатление със своите бели фасадни шарки. Споменувам ги, защото в една от тях живееше бележитият някога търновец Илия Шапкалията,. който е бил руски вицеконсул в Търново. Наречен е „Шапкалията",   защото   е   първият   търновски гражданин, които в турско време се явил в града с шапка на глава. Между другото, отбелязвам и тая дреболия, която в турско време се е считала за цяло събитие, за да се види, как основно се менят и най-фанатичните нрави. Днес омразната някога в Турция шапка, имаща на българска, въобще на християнска глава, противотурско и бунтовническо значение, е със закон въведена за всеобща употреба в тая страна.
Малко до-долу от Кожухарския хан, на реда, се намерваше някога арменската църква, която беше построена от масивен дървен материал; сега от нея има само следи. В двора ѝ с изглед към Трапезица, сред буренак и тъжна тишина, се виждат няколко тежки надгробни плочи с арменски надписи. — Малко по-нататък, на отсрещната страна се издига грамадна къща, която има колкото странен, толкова и картинен изглед, достоен за четката на впечатлителен художник. Преживяла земетръса в 1913 г., тя, като че ли по чудо, се държи още. — Още няколко крачки и излязваме на един площад — някогашният „Каябаш" — към който гледа с главното си източно лице великолепната Окръжна палата. Насреща изпъква Царевец, отляво — Трапезица, между тях, долу в низината, по двата бряга на Янтра, се намира „Асенова махала" — „Долна махала" е старото ѝ име — и Владишкият мост над реката. В тая градска част се намира лаврата „Св. Четиридесет мъченици", църквата „Св. Апостоли Петър и Павел" (в двора на днешната митрополия) и покрай пътя за Арбанаси — полуразрушената църква „Св. Димитър Солунски", както и три старобългарски къщи на десния бряг на Янтра. Това са остатъците от второто българско царство, за които ще стане дума по-насетне. Надясно от този площад, между две минаващи долу улици и пред малък площад, се издига грамадната и красива сграда на мъжката гимназия „Св. Кирил". Тук, вляво на подпорния зид на горния, току що описан, площад, се вижда бариелефно изображение- лицето на търновеца, бившият м-р Янко Стоянчев, вече отдавна покойник. Паметта му е почетена с този сромен споменик за неговите старания за доизкарването на гимназията, която години подред, след земетръса в 1913 г. бе започната и недовършена. Продължавайки в улицата покрай северното крило на гимназията, връщаме се в предосвободителната епоха, когато тя беше една от главните улици в тая тогава турска част на града. Тук се намерваше, приблизително, дето е сега гимназията, в съседство с една казарма, старо паянтово здание, най-голямата в града джамия. Тя беше грамадно четвъртито каменно здание с твърде високо минаре. На всяка стена имаше по три реда, етажно разположени, прозорци и завършваше с разлато, високо кубе, покрито, както и минарето с крушум, поради което я наричаха "Крушумлията джамия". В североизточният ъгъл на двора се издигаше отделна масивна, каменна сграда, с две големи помещения и изба под тях-това беше турска библиотека с многобройни книги. Отсрещната, северната страна на тая улица, бе отрупана в турско време с турски къщи, между които тясна уличка водеше към „Пресечената скала", през отвора на която се отива на пътя за „Долна махала" (сега „Асенова). Горе над тая част на града минава каменистата улица за Царевец, който беше недостъпен за българите. За него и за останалите старини ще говоря по-нататък, а сега ще отбележа, че цялото южно протежание на тая част тъй също беше отрупано с турски къщи. Леки, паянтови, с издадености и чардаци, подпрени с извити, опиращи в високи зидове греди и наредени по самия ръб на възвишението, те представляваха най-смелата страна на тогавашното строителство, а същевременно — и една живописна декора. Тия къщи, опразнени от бягащото в навечерието на освободителната война турско население, бяха по-късно изпосъборени, като на първо време останаха 2—3, а още по-късно само една. Тая уединено стърчаща, но доволно красива къща, с поглед към Турския мост и Светата гора, представляваше едно картинно, но не за обитаване жилище, поради опастното му местоположение, особено във време на буря, която можеше да го отнесе. Но то крепко и упорито седеше на своето място, обитавано от едно безстрашно и със своята дейност в турско време семейство, Писареви. След преселването на това семейство в София, изчезна и тая къща.
Вървейки по извиващата се улица, достигаме до „Турския мост". Тука, недалеко от него, имаше няколко конаци, които послужиха след войната за болнични помещения, докато се построи новата  държавна болница. Сега, във връзка с този мост, ще ти разправя, драги читателю, един малък спомен, характеризиращ войната. Този мост е построен от Али Феруз бей — същият, който е построил и джамията на Царевец (1435)—след което местността се населила само от турци. Във време на Търновското царство тя била покрита с гора—продължение на Светата гора. Тук, недалеко, се намира, по десния бряг на Янтра, местността „Френкхисар", наречена така от турците, защото някога, във времето на второто царство, е била населявана от латини—венецианци, генуезци и др. — и дубровчани, които са били главните търговци в града и са се ползували от известни привилегии, дадени им от Иван Асена ІІ. В тая част на града не живееха богати и знатни турци, освен познатият българомразец Хаджи Дервишаа, за когото ще има по-нататък да говоря. Тука е имало и едно турско духовно училище—медресе — в което заселените  след  освободителната война на това място българи   уредиха за верските   си нужди   един параклис   посветен на Св.  Троица, Св. Мина и Благовещение. Впоследствие бе построена   хубава църква, и днес тук живеят намиращите се в града няколко турски   семейства,   които се ползуват   за верските си нужди от малката   скромна джамия до моста. По разни криви — и само по себе си се разбира, щом е в Търново—и стръмни улички се отива в Светата гора—една, изправаща се над Янтра, срещу южната част на града, висока стръмнина, покрита с гора; дървесата ѝ са големи, клонати, вековни. Посред нея минава път, който води в западната част на града. Нейната слава произхожда още от времето на Търновското царство, когато в източната ѝ страна се е намирал манастирът „Св. Богородица", но по-сетне тая слава е била помрачена от адамитите, които са устройвали в нейните недра своите оргии. В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки. Днес тя е едно от най-хубавите места за разходки и една необходимост за пречистването на въздуха в града. Но вместо уморителното катерене, последвай ме, драги читателю, да ти покажа друга една близка градска част с произход от старото царство, а в турско време—населявана само от турци, повечето видни семейства. И така, ние минаваме обратно по Турския мост и поемаме онзи по левия бряг на Янтра. Тук се простира не особено висока стръмнина, която в турско време беше цялата покрита с къщи, между които минаваше една мрежа от тесни и криви улички, покрити с калдъръм. Край тях се изправяха високи зидове, затварящи пълни с растителност градини. Всред тия градини, в някои от които не липсваха шадравани и овощни дървеса, се издигаха доволно красиви къщи и големи конаци. Изглеждаше, че тук е кипял волен и с източна наслада живот—ръмолежът на шадравани, песните на харемкините, ритмичните удари на даарето. . . А отсреща прохлада от Янтра, птичи чуруликания от Света гора. Но „московците", от които турците тъй много се бояха, туриха край на този, достоен за перото на Пиер Лоти, живот. А спомняйки си „ямата", питам се, дали охолните обитатели на тия конаци са мислили някога, че ще ходят из техните пълни с разкош помещения „презрените гяури" и ще тършуват във всичките им кътища? Отговорът на този въпрос се съдържа в простата народна мъдрост: „Ако копаеш гроб другиму, сам падаш в него". А те го копаха пет века под ред. Допуща се с голяма вероятност, че тая част е била населена и във времето на Търновското царство. Като доказателство в случая може да ни послужи съборената каменна конюшня в един от турските тук дворове, която конюшня по всичко е напомняла някогашна църква, а също и запазеното в народа предание, че намиращата се в западната страна на тая част баня „Башхамам" е била някога тъй също църква. И наистина тя има кръстообразен вид, а между мраморните плочи в нейната вътрешност се виждат по някои от тях релефни християнски изображения. Срещу тая баня се намира, върху подзидано възвишение, конакът на прочутия някога в Търново турски първенец Етхем бей. Конакът е голяма, красива сграда, въздигната 3—4 години преди освободителната война. До построяването на мъжката гимназия, той дълго време служи за помещение на горните гимназиални класове. Притежателят му, реченият Етхем бей, беше един честен и добър човек, който се ползуваше и от уважението на българите. За него се говореше да е от български болярски род, възприел мохамеданството след превземането на Търново. Някои стари търновци, които го познаваха по-отблизо, уверяваха, че той сам е признавал своя български произход, като притежавал и старобългарски документ, потвърдяващ болярството му. Не е ни най-малко чудно това, като знаем от историята, че турците са пощадявали тия боляри, които са приемали мохамеданството.

НОВИТЕ БОГОМИЛИ - СТАТИЯ ОТ ВЕСТНИК „БОРБА", 12.09.1925 г.

 продължение

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ