ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ - СПОМЕНИ И ПЪТЕПИСИ ЗА СТАРО ТЪРНОВО-продължение

ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

СПОМЕНИ И ПЪТЕПИСИ ЗА СТАРО ТЪРНОВО-продължение

Към западната част на града

Продължавайки пътя си от Башхамам в западна посока, минаваме покрай голяма една продълговата оригинална сграда, някогашен конак, горният етаж на която, подпиран от извити греди, виси над улицата. От него започва една от българските части на града, струпана, то се знае, върху постепенно възвишаваща се стръмнина, наречена „Халваджи баир". И пак улички вляво към Янтра и вдясно, посред лабиринт от къщи и къщурки. Измъчвани от умора, излязваме на сравнително равна улица, минаваме край интересната къща на известното старо търговско семейство Витанови, което даде на армията един полковник от първия випуск на Военното училище и най-сетне достигаме доволно разширената й част. Тук, върху подзидана височина се издига църквата „Св. Константин и Елена". Тая част на града бе обитавана от най-видни граждани, Тук е къщата на старото търговско семейство Пъчови, по-горе, насреща, е къщата на най-видния в турско време първенец Стефан Карагьозов, притежател на първата и най-голяма фабрика в града за произвеждане на тънки брашна, хлебен спирт, печени пашкули и коприна. До Карагьозовата къща, в западна посока, се редят домовете на видни търновци, почти всички вече покойници, но оставили след себе си добро име и почтено поколение: хаджи Ангелов, голям търговец на бакър със задгранични връзки; Ангелов, дългогодишен банков директор; семейството Сарафови, което не трябва да бъде смесвано с едноименното семейство, което даде един министър, един генерал и прочутия столичен лекар д-р Стефан Сарафов, всички вече покойници. Родоначалникът на Сарафовото семейство, за което тук става дума, беше богат и с добро име арменец, преселил се и задомил в Търново. Неговият син, д-р Сарафов, беше дълги години главен военен лекар в България; той се отличаваше с голяма почтеност.
Най-интересна в тая част на града е къщата на това семейство, която съществува и днес. Тя е голямо, масивно здание, с чупната фасада и с южната си страна има изглед към Света гора. Вътрешността ѝ е господарска—просторни помещения, двукрили врати, железни перила. До тая къща се намерва тая, в която е живял прочутият на своето време даскал Атанас Гранитски, който около 12 години е учителствувал в класното училище в града. Бил е родом от Котел, но се заселил и задомил в Търново. Няколко стъпки по-нататък, вдясно, изпъква изсред живописно струпаните сгради голяма старовременна къща, в която се е родил Димитър Бабев, поет и писател, син на видното някога търговско семейство Хаджи Бабеви. Добре известен в столичните писателски и интелектуални среди, г-н Димитър Бабев е бил драматург на Народния театър, а сега е уредник на „Учил. преглед", издание на М-то на просветата, литературен сътрудник на в. „Утро" и на в. „Мир", както и на разни други издания. Написал е няколко стихотворни сбирки и други трудове и е редактор на литер. списание „Листопад". Една от неговите хубави стихотворни сбирки има своя произход от Брюксел, където авторът е следвал своето образование. Продължавайки напред спокойно и без умора по извиващата се, но равна, улица, биваме изненадани от нейните повече стари и от най-странна архитектура къщи, които ни дават още по-странни изгледи. От двете й страни зеят „сокачета", които в лявата й страна в най-възможни извивки стремително отиват към Янтра, а в дясната се провират между и под самите сгради, извеждайки по уморителни стръмнини на някоя част от главната улица. Ето, ние сме вече в оная нейна част, която, макар да е преименувана, все пак си носи старото име „Циганската махала". Но въпреки това ѝ име, тука живеят скромни търновски семейства, нямащи нищо общо с това, види се, от много далечен произход название. В нейния свършек попадаме на един площад, към който гледат прозорците и чардаците на отрупаните наоколо къщи. Една, отляво, издигаща се над дълбока урва, с изглед към Янтра и Светата гора, е голяма, паянтова постройка, която ви се струва ще се строполи пред очите ви. Но упорито се държи тя, очаквайки художникът да я овековечи с четката си. Оттук започва новата част на града, пресечена от широка, но разбира се, стръмна, добре павирана улица, която ни отвежда при казармите и в западната част на града. В грамаден полукръг се издигат, потъналите в растителност, красиви казармени здания; предългата им ограда прави впечатление със своите релефни украси: войнишки глави в шлем сред орнаменти. Насреща е най-новата част на града, съединяваща го с някогашното предградие Марнополе. Всички къщи тук са нови, красиви постройки, всред които, близо до улицата, отиваща към „Хавриките"" — тоест към няколкото някогашни фабрики за спирт, вина, хранене на буби и сушене на пашкули — се открива не особено голям, но красив, прекрасно настлан с гранитни блокчета площад. В южната му страна се изправя великолепната сграда на Военния клуб, а срещу него, посред площада, голям и красив паметник за падналите войници от търновския гарнизон през време на войните. На четирите- страни на паметника се изправят войнишки фигури, а най-горе, върху гранитен пиедестал, се вижда в класическа драпировка жена с превито колено, символизираща България, в положение на поклон пред падналите по бранните полета герои. Тук насреща започва виденият вече от нас, при пристигането ни, булевард „Макензен". Сега ще ти разправя, драги читателю, какъв изглед имаха тия местности, включително и казаният булевард, в турско време. Мястото, на което се намират днес казармите, беше голо. Върху него търновският турски гарнизон разпъваше лете своите чадъри и правеше военните си упражнения на отсрещното, сега, както видехме, вече застроено Марнополе. Надясно от последното, дето е днес град, градина и кварталът около нея, беше гола стръмнина, с издигащото се над нея възвишение Орловец (именуемо тогава, па и днес още, „Картала"). През летни празднични дни търновци излязваха на „сериян" и сядаха на това място; повечето, обаче, предпочитаха да отиват по лозята си. Просторното и голо тогава Марнополе, на което се спираха селяни да продават дърва с коли, дървени въглища и други свои произведения, през време на Великден и Гергьовден приемаше извънредно оживен и живописен изглед. Тука се въздигаха разни люлки, въртележки, нареждаха се шербетчийници, пукалджийници, като не липсваха дори и пиянкаджии, въжеиграчи и панорами. Търновци довеждаха тука да полюлеят децата си, възторга на които беше безграничен; слугините и калфите се люлееха на „голямата люлка", завъртваха след това хора и т. н. С една дума кипеше, пълен с веселие, патриархален живот, при закуска на червени яйца с количе (козунак). За този род забавления и днес има оставено място, но „новата цивилизация" значително притъпи някогашното чувство на сърдечност, простота и безискуственост. Днешният булевард „Макензен" беше един обикновен извънградски път. Мястото край този път, дето е днес девическата гимназия, беше оградено и се наричаше „Шеркет"; тук спираха пощенските коли и коне. Върху близкото възвишение се издига некрасиво каменно здание, в което се помещаваше пощата и телеграфа; то съществува и днес, служащо за пожарна наблюдателница. Отсрещната страна на пътя, близо до града, бе заета от градското бунище, дето се изхвърляше сметта от близките махали. Няколко години след освободителната война, това стръмно и замърсено от сметта място бе дадено от градската община на разбогателия гражданин Ангел Попов, да издигне върху него прилично здание. И той построи една дълга двуетажна сграда с дюкяни под нея. Завещена от него, днес в тая сграда  се   помещава   „Стопанското девическо училище", носещо неговото и на съпругата му имена. Близо до бунището, на завоя за в града, се намираше „Беклемето" — малка, паянтова, двуетажна сграда. Почти срещу нея, от другата страна на пътя, дето се намира днес паметника на избесените въсстаници, се издигаха „дараджите"(бесилките), когато трябваше да бесят заловените и осъдени на смърт български „комити", както турците наричаха революционерите. Пространството зад паметника нагоре бе заето от турски гробища, близо до които, на тъй нареченото място „Хорището" под „Поличката", биваха погребвани обесените български въстаници. Там днес се намира малък, скромен паметник. След освободителната воина всички тия пространства, стръмнини и издигнатини, постепенно се заселиха, като се застроиха с красиви къщи и въведе нужното благоустройство. На източната издигнатина на „Картала" — Орловец — днес се намира великолепното здание на държавна болница, имаща изглед на всички страни.

Градският дом

Пред малка, красива градинка се издига Градският дом, наричан в турско време „конакът", а след Освобождението—„полицията", което название и днес се употребява. Това е грамадно, продълговато здание, което откъм север — главната му лицева страна — има два високи етажи, а откъм южната — три. Над главния му вход, откъм градинката, има красива издаденост, подпирана от масивни стълбове; тук е двойното стълбище, което води за горния етаж. Макар построен от неук майстор-строител, известният Никола Фичев — „Колю Фичето", както обикновено го наричаха в Търново — то е не само напълно издържано по замисъл за целта, за която е въздигнато, но е и красиво в цялата своя внушителна вънкашност. В него се помещават всички административни и съдебни учреждения, както и градската управа. Южно зад него се намира затворът — мрачно, каменно здание от по-далечен турски произход. И двете тия сгради са исторически. В затвора са лежали мнозина бунтовници от времето на въстанията, а в „конака" са бивали осъждани и изпращани или на бесилото или на заточение. Но в безспирния ход на историята това красиво, но мрачно в паметта на търновци здание се превърна по волята на съдбата в източник на благодат за угнетените. Началото на това щастливо превръщане започва от 25 юний 1877 г., когато казашкият авангард на руските освободителни войски влезе в Търново и спря пред това здание, приветствуван от градските първенци. В него се откри на 10 февруари 1879 г. от руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков Учредителното народно събрание, което в двумесечни заседания изработи Търновската конституция. На 17 април с. г, в същото това здание се събра първото Велико народно събрание, което, избра за български държевен глава княз Александър Батенберг. На 27 юний с. г. първоизбраният княз Александър I произнесе клетвата си за вярност на конституцията, след което закри първото Велико народно събрание. На 27 юний 1884 г. тук бе свикано четвъртото Обикновено народно събрание на извънредна сесия след премахването на пълномощията. На 6 септемврий 1885 г. пак в това здание взеха решение Стамболов и Каравелов, да се признае съединението на Северна и Южна България. На 9 август 1886 г. Стамболов от същото това здание се обяви против свалянето от престола на княз Александра и в качеството си на председател на Народното събрание отново го върна в България. На 18 декемврий 1906год.зданието пострада от пожар, като изгоряха архиви и мобили, но отново бе възстановено.

Около Градския дом

Тъкмо срещу Градския дом се издига стара триетажна къща, под която се намерваше най-добре уредената на времето аптека — „спецария" на тогавашен търновски език — принадлежаща на Георги Маркидис, женен за еленченка от виден български род. Аптеката беше извънредно хубаво наредена. Тук в югозападна посока се извива стръмна, тясна улица с няколко отклонения — потънали в мълчание и покой „сокачета", които впрочем, както видяхме, са безброй в Търново и които собствено съставляват неговата вътрешна романтика. Тука е имало турски къщи, които след построяването на църквата „Св. Спас", за която след малко ще стане дума, са били откупени от българите. В тая махала се намираше къщата на семейството Иванчеви, от което излязоха двама видни мъже: покойният просветен деец и бивши м-р Тодор Иванчев и също тъй покойният му брат Сава Иванчев, виден правист и  общественик. По-нататък, при западния вход на гореспоменатата църква, се открива тясна и уморително стръмна уличка, извеждаща на главната улица. Споменувам я, защото тук са къщите, в които живяха две бележити личности: дългогодишният стар учител, даскал Георги Коджов, и известната поетеса Мара Белчева, починала преди две години. С голяма почит споменувам казания Г. Коджов, който преди освободителната война е бил и мой учител. Този, безпримерно кротък и високо нравствен човек, беше образцов учител и възпитател. Мара Белчева, която след свършване на образованието си във Виена, живя при леля си, многопознатата в града и заслужила учителка Елена Ангелова, се омъжи за министъра на финансите в Стамболово време- Белчев, търновец, с големи способности човек. Убит впоследствие, Мара остана до края на живота си вдовица, предадена на поезията.

Църквата „Св. Спас"

„Св. Спас" е историческа църква не само, защото е въздигната върху мястото на стара малка, каменна църква от старобългарски произход, но защото в нея, както ще видим по-нататък на надлежното място, е избухнала най-острата свада между „българи" и гръкомани през време на църковната борба. — Преди няколко години открих тука надгробната плоча на родителите на знатния търновец д-р Н. Пиколо, взидана във външната страна на една от църковните стени. Надписът й е на гръцки. На времето препоръчах да бъде прибрана в музея, защото представлява една ценност не само като надгробна плоча на д-р Пиколовите родители, но и като един паметник от оная епоха в Търново, когато елинизмът е бил още доста мощен, въпреки пробуждащия се национален дух. Тука е мястото да се отбележи, че след унищожаването   на българската   патриаршия  и поставянето на българската църква под духовната и административна власт на цариградската патриаршия, последната е направила усилие да елинизува най-първо Търново и лиши българите от въодушевляващия ги и крепящ духа им спомен за този град, като столица на някогашната им държава. И тя напълно успяла в преследваната цел. От XVIII в. нататък в Търново се е говорело само на гръцки, като да е бил градът гръцки. Чак в 1831 г. е било открито, със старанието на Преображенския  манастир, първото българско училище, което трябвало да възкреси българския език. Това училище било частно и имало само един, неподготвен за тежката си мисия, учител. Началото, обаче било турено, и делото бавно тръгнало напред. Но съществени резултати са се получили толкова късно, че когато Молтке дошъл в Търново през май 1837 год., намерил града още с гръцка физиономия. Той пише, че „гръцката" му квартира била удобна и весела. От това обстоятелство се вижда, че търновци и във времето, за което става дума, са минавали за гърци и са продължавали да си служат с гръцки език. Търговците са си пишели писмата на гръцки, на който език са държали и тефтерите си. Гръцката култура продължавала още да обхваща живота във всичките негови прояви. За да не минава за прост — за „турлакъ" — търновецът, въобще по-предния българин, се препоръчвал за грък. Макар по този въпрос да говоря по-обстойно на надлежното място по-нататък, повдигнат тука по повод гореотбелязаната надгробна плоча, го подех, за да оправдая ония видни търновски семейства, които са се гърчеели, какъвто е случая с д-р Пиколовите родители и самият него. Те произхождат от старата знатна фамилия в Търново Паница, която и днес има свои представители. След западането на града в търговско отношение, повечето членове на това семейство се изселили — едни във Варна (Стат Паница, който е бил търговец-комисионер и агент на английски параходи), други — в странство. Във Виена се настанили двамата брата Николаки и Сава Паница, като основали търговско-комисионерска къща, която бе се издигнала на завидна висота. Тя е била в търговски връзки и с братя Христо и Евлогия  Георгиеви в Букурещ, с Шопова в Сулина и с търговци в Търново и цяла България. По-старият нейн представител, Николаки, отдавна се е поминал във Венеция, през време на едно свое пътуване в Италия, а по-младият Сава — преди десетина години — в имението си, в близкото до Виена село Феслау. Няма българин, търговец или студент, който е бивал във Виена, да не е познавал Сава Паница. Той им услужваше във всяко отношение, неизключвайки и материални помощи. Този човек, когото лично познавах и се ползувах от благоразположението му, беше родолюбив търновец и българин в най-точният смисъл на думата, а при това и образец на добър и честен човек. На тая фамилия принадлежи и д-р Никола Пиколо, който случайно е приел фамилното име Пиколо. Учил все в гръцки училища, тъй като е нямало български, висшето си образование—медицина—започнал да изучава в Болоня (Италия), където, поради малкия му ръст, другарите му го наричали Piсоlо („Пиколо", малкият), което прозвище той обсебил като фамилно име. Без да имам намерение да пиша тука биографията му, което съм сторил в сп. „Българска мисъл" от 1927 год., отбелязвам това обстоятелство за пояснение. Неговите родители са минавали за гърци в гореописаната епоха на елинизма, синът им, обаче Никола, който е живял, работил и служил все в странство (като професор на о.Корфу, главен инспектор в Румъния и литератор в Париж, където е умрял), започва да се нарича българогрък. Тъй като националното самочувствие зависи не от произхода, а от възпитанието, то той, роден и възпитан във времето на елинизма, е минавал за грък, а отсетне, види се, под влиянието на започващото българско възраждание, се нарича вече българогрък—едно отстъпление, макар не пълно и решително; но малко по-късно той не само се признава за българин, но и става член на основаното в 1848 г. „Патриотическо дружество" в Букурещ, както пише на стр. 189 Т. Христов в своята „История на гр. Свищов". Това доста дълго, случайно предизвикано обяснение, изложих, за да охарактеризирам епохата на елинизма в Търново, който при църковна служба на гръцки и при липса на български училища, е задушил българския дух, вследствие на което населението е говорело и пишело на гръцки език, чувствувайки се гръцко. Като потвърждение на това обяснение, могат да послужат и думите на Д. Мишев, който, говорейки за българите от това време, казва: „Вече в края на XVIII и в началото на XIX век те (българите) не съществували като народ" (Църк. архив, 1925, кн. I и П).

Болярската махала и църквата   „Св. Богородица"

Северно от Градския дом се намира тъй наречената „Болярска махала", започваща от църквата „Св. Богородица" и стигаща до стария „Каябашъ". Допуща се не без основание, че нейното название произхожда от далечното минало, когато на нейното място, през време на Търновското царство, са се издигали къщите на разни боляри. Това твърдение може да възприемем за вярно, като се има предвид близостта на ЦАРЕВЕЦ. Отначало столицата е заемала само Трапезица, после е заела и пространството по двата бряга на Янтра, южно под нея, а на Царевец се издигнали царския и патриаршеския дворци, храмове и домове на висши боляри. В това време нуждата, вероятно, е наложила застрояването и на Болярската махала. Това обстоятелство се потвърдява, освен с близостта на Царевец, но и с факта, че на мястото на днешната църква „Св. Богородица" е имало низка, каменна църква, с произход от старото българско царство. Други някои следи от това далечно време не са били открити; каквото и да е имало, е било заличено след завладяването на Търново от турците, от разрушенията и настъпилото впоследствие застрояване. Днес тая част на града с нищо особено не се различава от останалия град, освен с някои видни търновски първенци, които са я обитавали. Един от най-видните между тях е бил Евстатий х. Николов Селвели, познат не само като богат търговец със задгранични връзки, но и като голям борец за църковна независимост. Тука живя   и   най-богатият   на   своето време търновец х. Славчо х. Паскалев. Болярската махала е източната част от енорията на църквата „Св. Богородица", за която се налага да се каже нещо повече, тъй като е станала историческа. Тя е била въздигната в 1844 г. на мястото на оная малка църква от старобългарско време, която по-горе отбелязах, и подновена при съдействието на търновския аенин (управител) и работенето на калфите от кожухарския еснаф, поради което често е била именувана „кожухарската църква". В нейната артика е погребан многозаслужилият някогашен учител и книжовник Васил Друмев от Шумен, а впоследствие Великотърновски митрополит Климент, голям обществен деец и държавник. През време на земетръса в 1913 г., църквата почти изцяло бе разрушена и години под ред стоя с временни поправки, докато се събраха нужните суми за нейното възобновяване. Справедливо е да се признае, че бившият В.Търновски митрополит Филип доста грижи положи за нейното възстановяване и доизкарване, при съдействието на градската управа и гражданството. Днес „Св. Богородица" е най-хубавият храм във В. Търново, който краси най-източната част на града и е виден от всички страни. Историческа е тая църква, защото в нея са извършени всички тържествени молебени, подчертаващи големи народни събития. След пристигането си в града на 27 юний 1877 г., главнокомандуващият на освободителните руски войски, великият княз Николай Николаевич, е присъствувал в тая църква на благодарствен молебен; в нея най-първо се е черкувал Александър Батенберг, а след него — заместникът му, бившият цар Фердинанд и т. н. Въобще в този храм са възнасяни молитви към Всевишния през паметни и исторически дни. С тая църква е свързана и една тъжна дата — когато бяха донесени в Търново тленните останки на починалия след дълго боледуване митрополит Климент и поставени в църквата. Това събитие, което предавам по-долу, раздвижи на времето   целия град и околността. От всички страни на епархията пристигаха хора да се поклонят пред останките на големия покойник, станал жертва на най-осъдителни партизански страсти, доказващи нашата политическа незрелост. Очевидец на неговото съдене, осъждане и погребение, не мога да не кажа една частица поне от спомените и за него, доколкото това е възможно в тия страници. Макар да не казвам нищо ново, отбелязвам, че Високопреосвещеният Климент беше човек в най-правата смисъл на думата, според християнската и гражданска етика, безгранично добър, милосърден, благодетелен, великодушен, всеопрощаващ — с една дума съвършен във всяко отношение човек. При това, умен, красноречив, даровит, книжовник и държавник.

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ