ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ - СТАРИ ТЪРНОВЦИ

ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

СТАРИ ТЪРНОВЦИ

ДОМ, ХРАНА, ОБЛЕКЛО, ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ, БИТ И КУЛТУРА, ОБРАЗОВАНИЕ, ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ, ПОКЛОННИЧЕСТВО

ПЪРВИ В СПОРТА, СВЕТЛОПИСЦИТЕ НА СТАРОСТОЛИЧАНИ /ЗА ТЪРНОВСКИТЕ ФОТОГРАФИ/

СНИМКИТЕ СА ИЗ КОЛЕКЦИЯТА НА ИВАН ПАНАЙОТОВ 

голям размер

Много вкус и умение влагала търновката при подредбата на своя дом. Стаите на старата градска къща били с дълги миндери покрай стените и прозорците, застлани с вълнени шарени черги или едноцветни покривки, а върху тях се нареждали възглавници, които в празник се покривали отгоре с кенарено платно, с дантелка в долния край. На пода обикновено застилали вълнена черга, а в по-богатите домове чипровски или котленски килими. Широките и меки миндерлъци, високи „колкото ръката", направили силно впечатление и на Хелмут Молтке, посетил града през 1837 г.. Вечер, за спане разстилали по пода дюшеци, черги, юргани, чаршафи и възглавници, а сутрин ги прибирали в стенните долапи, каквито имало във всяка къща. Търновецът Тодор Янков в спомените си за миналото на града пише: „На дюшеците пък — (тогава кревати или патове, според търновското им тогава име) — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юргана и тайничко поглеждах сенките на работещите. . ." Оживените търговски връзки с Европа, с Близкия и Далечния Изток, разтворили вратите на българския дом за виенската мебел, прозрачния китайски порцелан, копринените пердета, разноцветните дамаски, ковьорите и други стоки. Виенската мебел била лека и подвижна. С тези си качества тя се оказала по-практична и постепенно започнала да измества миндерите и стенните долапи. Отоплението на стаите ставало с мангали или джамали — стени печки, изградени между две помещения, които се палели от едната стая, а отоплявали едновременно и двете. Към средата на XIX в. били внесени и първите печки от Запад. За осветление се ползували лоени свещи, разнообразни свещници и газени лампи. Във връзка с това особено много се разраснал в града свещарският занаят. Макар и по-рядко, в по-заможните къщи започнали да се появяват и полилеи.

В резултат на задълбочаващата се класова диференциация сред градското общество, макар и бавно, при подчертана устойчивост на традицията, настъпвали промени и в традиционната кухня. Те се изразявали както в начина на хранене, така и във видовете храна, която се консумирала. Обикновено, пише в спомените си К. Тулешков,  храната  на  работниците  била  доста   проста. През постите, ако е пролетно време, чираците отивали извън града, набирали коприва, варели я на чорба с, малко лук и малко ориз. Дървено масло не се слагало в постно ядене по време на пост, защото се считало, че е грешно. След копривата идело ред на щира, лапада и лободата. Спанакът се купувал, затова лукса да го консумира си позволявал само майсторът. През постите се готвело с дървено масло само за господаря, тъй като се считало, че за него не е грях. През коледните пости се ядяло кисело зеле, варено с фасул, или само зеле с праз, ряпа и пипереница, леща и фасул. В блажните дни през зимата се давало кисело зеле, варено свинско, варен праз със свинско или овче месо и зрял фасул с козя пъстърма. Готвено се ядяло два пъти през деня, а сутрин се закусвало с парче хляб, посолено с малко сол. Главно, основно ядене си оставали фасулът, зелето, маслините, сиренето, пъстърмата, халвата, солената риба, плодовете и зеленчуците. Месо се готвело рядко, на големи празници или при друг подобен случай. Най-често храната и продуктите били собствено производство на всяко домакинство. Основна храна на населението бил хлябът. Той се приготвял от два вида брашно — чисто и смесено. Чистото брашно се получавало при смилането само на пшеница, а смесеното — от пшеница, царевица, овес, ръж, ечемик и просо. В зависимост от материалното състояние на домакинството, консумирало се от единия или от другия вид. Хлябът от смесено брашно се наричал „дермен ешерик", тъй като брашното за него се купувало от воденичарите и било сравнително по-евтино. Замесването на хляба ставало с вода, сол и квас или без квас. За да бухне хлябът по-добре и да се премахнат попадналите в него отпадъци, преди замесване брашното се пресявало със сито. Изпичането на хляба ставало в пещи, каквито имало във всеки дом, а се съхранявал увит в мендил (вълнена кърпа). В празник или при различни обреди, освен обикновен хляб се приготвяли и разни обредни хлябове. Характерно за обредните хлябове било, че се месели от чисто брашно и се украсявали или чрез моделирани от тестото фигурки, или чрез щемпеловане с просфори. В града имало и обществени фурни, които срещу заплащане се ползували от гражданството. Там се печели великденски козунаци, баници, гювечи, тикви и др. В делнични дни фурнаджите приготвяли и продавали симити, колачета (гевречета), бюреци и други лакомства. Сутрин за закуска често се приготвял качамак от царевично брашно. Той се консумирал или запържен със свинска мас и натрошено сирене, или подсладен с маджун. В спомените си Т. Янков с умиление си спомня: „Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една тепсия, покрита с качамак във вид па топки, а насред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тепсията лъха приятен мирис от мисирено брашно и се вдига пара." Към основната храна на градското население спадали и продуктите, които не изисквали предварителни обработки. Това са предимно пресните плодове и зеленчуци, както и изсушените на слънце или в специални сушилни сливи, круши, ябълки, вишни, череши, праскови, кайсии и др. Всяко семейство отрано приготвяло зимнината си. Тя се съхранявала в избени помещения, в които било по-хладно през лятото и по-топло през зимата. Тук били бъчвата с виното, бурето с ракията, делвата с маджун, кацата с киселото зеле, пипереницата, чувалите с "брашно, венците с лук и чесън, празът, тиквите, ошавът, а на тавана или в килера се окачвали на гвоздеи или на пръти прясно грозде, торби с орехи и бадеми, връзки с разни подправки — чубрица, магданоз, копър, юзум, тарос, девисил, мащерка и разни билки, а по полиците се нареждали дюли, попски круши, нарове, мушмули и други плодове. Съобразно календарните празници се приготвяли и консумирали приготвени по традиция ястия като рибник на Никулден (пълнен шаран със задушен лук, моркови, счукани орехи и подправки, увит в прясно тесто и изпечен); агне на Гергьовден; прасе на Коледа; козунаци и писани яйца на Великден и др. Любимо питие за децата в града бил т. н. салеп (билково подсладено питие), който се продавал по улиците срещу едно петаче. Възрастните консумирали освен вино и ракия още и „кааве", което се варяло в бакърено джевзе и се поднасяло в малки глинени чашки, а по-късно във фаянсови. Кафето се купувало на зърна, след което го препичали и смилали на ръчна мелнична. По време на гроздобер се пиела шира и се приготвяли за зимата вкусни шебеци (нанизаните на конец, орехови ядки се потопявали в сварена с брашно шира, пресечена с дървесна пепел и се изсушавали). По отношение на технологията на приготвянето на ястията прави впечатление, че се предпочитали варените и печени ястия. Запръжка почти не се ползувала. Познати били два вида мазнини: от растителен произход — дървено масло (зехтин) и олио, и от животински — свинска мас, краве и биволско масло. Храненото ставало на дървена софра, около която за сядане нареждали възглавници или трикраки дървени столчета. В по-богатите домове се употребявали медни софри — големи синии, изковани от бакър, декорирани с гравирани, орнаменти н калайдисани с блясък на сребро. Яденето се поднасяло в плитки или дълбоки бакърени сахани, а така също и в глинени паници. При хранене се използували дървени лъжици, а по-късно вносни метални прибори. По пътя на търговските връзки започнали да се внасят и разни видове порцеланови чинии, кастрони, чаши и други кухненски съдове, които навлезли най-напред в по-богатите домове, но като по-удобни и красиви, бързо навлезли във всеки дом. През първата половина на XIX в. масите и столовете все още били рядко явление в търновския дом. Кръглата маса и виенските столове можели да се срещнат само в по-заможните градски семейства. В повечето домове продължавали да битуват традиционната софра и трикраките столчета.

Най-значителни изменения в областта на материаната култура се наблюдават в облеклото. Те обхванали най-напред отделни елементи, а след това цялостната му конструкция. Най-общата класификация на облеклото, срещано в Търново през Възраждането, е следната: чисто национално облекло, трансформирано-национално и европейско. При обличане, съобразно тогавашния статут, всеки се съобразявал със семейното и възрастовото си положение, със социалната си принадлежност и с икономическите си възможности. В зависимост от това при какви случаи се е носело дадено облекло, различавали се три типа: празнично, всекидневно и обредно. Търновци, особено търновки, били взискателни към облеклото и външността си. Най-старото мъжко облекло се състояло от бяла риза, потури от шаяк или сукно, обшити около джобовете и крачолите с гайтани и дълги джубета, които достигали почти до земята. На главата си мъжете носели калпаци или фесове, под които слагали малка бяла шапчица, обшита от домашно платно или плетена от тира. Носенето на фес било задължително до Освобождението. Върху бялата риза мъжете обличали антерия, а върху нея салтамарка с кожички по края. Около кръста си увивали голям вълнен пояс, в гънките на който като в джоб слагали кесията с тютюна, огнивото, праханта и броеницата. На краката обували плетени вълнени чорапи и еминии. Както мъжете, така и жените носели бели ризи и джубета, по късно заменени от къси салтамарки, украсени с копринен гайтан, а при по-заможните — със сърма или сърмено бикме.
Под силното влияние на европейската мода, пренасяна в града от търговците и младите, които учели в чужбина, бързо се разкъсвала връзката с традиционното облекло. То все повече се отдалечавало от своя първообраз и съпоставено с европейското, го следвало както по кройка, така и по начин на изработка, по състав и украса. Най-често жените в града носели антерии и рокли, тъкани от самите тях. Само по-богатите си купували плат от платнарите. „Аз запомних, пише К. Тулешков, когато носеха жените дълги антерии от свои тъкани платове, още и копринени; но имало е и купешки, които носели своето название: шамъ, аладжа, китарийки, богдадски аладжи и прочие. Такава жена, която носи антерия от купешки платове, са наричала мързелива. Мома, която не е изпрела и изтъкала сама сичката прикя (чеиз), венчалната антерня или рокля, тя се считала за мързелива и от нея не можело да се очаква да бъде тя добра стопанка". На главата си жените носели кърпи-чембери и шамии, които закупували от местните басмаджии. Още от старо време басмаджилъкът бил един от цветущите занаяти в града. Басмаджиите работели с платна, произвеждани от местните платнари, докато последните не били изместени от конкуриращите ги по-евтини западноевропейски платна.
Бързите   преобразования   в   традиционното   облекло правели   силно   впечатление   и   намерили   своевременен отклик  в  страниците на  периодичния  печат.  В  дописка до „Цариградски вестник" от 1858 г. четем: „В. Търново забелязах нещо особено, мисля че не ще бъде излишно да кажа няколко думи и за търновските преобразования:  мъжете, повечето, са облечени по европейски, като и младите жени и моми. Тук женският пол, както се вижда, има да усъвършенствува европейските моди. Търновки се обличат като немки и французойки, само горната дреха, по тяхному „мантела", е ушита по краищата  с  разни  фигурки,  даже  с  гълъбе от  сърма или коприна и това я отличава от подобните европейски дрехи. Още ходят с кадифени  или сукнени чехли, ушити по азиатски с разни фигурки." Европейското   влияние  в   облеклото   се   чувствувало сред всички  градски  прослойки. Особено  чувствително то било сред по-богатите, където се забелязва една скрита надпревара  в  демонстрирането на  все по-разкощни и пищни  облекла,  най-често  изписвани  от чужбина.  В дописка до вестник „Македония", от 20 април  1871  г. се бичува това увлечение:  „Младите ни пременени все със светли казимирени опнати друхи, лъщяха като бозуняди накъдето поминеха, а пък женските, и млади и стари, всички все с копринени комаши, европейско изделие, свинтеха тъй както и светулките не свинтят. Не е шега, бате, наше Търново се цивилизова цяло целокупно от главата до краката, и ти да беше по Великден   да  видиш  по  Маринополский  кър   разнообразните капелини, които като гъби бяха наникнали по главите на нашите гърбави съгражданки, вярвам, че щеше да се почудиш: дали са туй наши търновчанки или са някои французойки забягнали от Париж."
Ето какво казва Петко Славейков в своя хумористичен вестник „Гайда” (1.23) от 1864 г. – значи няколко години преди нашето освобождение: „Туй Търново било чудо, бе! Аз като го видях най-напред, сторих, че виждам Париж и че търновчани уловили европеизма за главата, но подире като се посъвзех, видях, че търновчани уловили европеизма за „упашката!” Търновци си правели дрехи, защото парите им можели да се изгубят и си приличали, а дрехите са различни и се познавали, ако се изгубят”.
А веднъж Славейков отишъл да се черкува в „Св. Константин”. Църквата миришела не на тамян, а на „хиляди тюрлии ливанда, помади, с каквито и дяволът брадата си не глади”. Миришело като около гропата на салханата. Търновските кокони приличали на шарени кукли. „Зъбите им на кумин къдени, страните им с белило и червило – с нож да ги стържеш. Ако тия пари се даваха за училища и учители какви успехи щеше да направи Търново? Кога нямало малакови, капелини, дантела, и с къдри и с опашки фистани имаха по-голяма любов мъжете към жените си.”
За пръв път жените в Търново започнали да носят шапки през 1865 година. Тази мода била въведена от Мариола Ангел-Попова, съпруга на видния търновски търговец Ангел Попов, живял известно време в Италия. Тя се ползувала с голям авторитет сред съгражданите си и диктувала модата в облеклото им. Нейна била инициативата за тъкане на копринени цветни платна, от които се правели рокли, както и шиенето на модните тогава носни кърпички. Модата „малико", фестан с пружинен обръч околовръст на полата, била въведена в града от друга почитателка на западната мода — Манакова. За налагане на новата мода значителна роля имало внасянето на шевната машина. За пръв път в Търново тя била ползувана през 1853 г. от франк-терзията Никола Филиповски. Неотменно допълнение както към традиционния, така и към модифицирания поевропейчен костюм били накитите, при които се забелязва спад на стремежа към кичене за сметка на демонстрацията на високата им стойност. Изработени предимно от сребро и злато, украсени с елмазени камъни, с маргарит и бисери, орнаментирани с растителни, геометрични и животински фигури, тези предмети били неопровержимо доказателство за високия художествен усет на притежателите им. Ползуването на козметични средства било нещо ново и трудно се възприемало от българина. Не случайно Славейков жлъчно иронизира намазаните с белило, червило и разни помади търновчанки, като ги оприличава на шарени кукли и не без съжаление и с болка изповядва, че ако се давали тия пари за училище и учители „какви успехи щеше да направи Търново". Кога нямало малакови, капелини, мантели и с къдри, и с опашки фистани „имаха голяма любов мъжете към жените си", изповядва той. Промените в облеклото, начинът на обличане и козметиране правели  силно  впечатление  на  всеки  попаднал в градската среда. В  спомените си за своето учение легендарният Филип Тотю, дошъл от махалата Гърците в Търново, споделя: „За мене всичко това беше ново:  и хората, и градът, и улиците му, и облеклата, и храната. . . Дядо ма заведе на даскала, който беше грък и  говореше гръцки.  Той на учеше в една  килия в двора на църквата  „Света Богородица". Учеха се с мене и още 10—20 деца, които отначало ми се смяха на калпалчето и потурките, защото те бяха облечени по градски, а не жо селски като мене".

За душевността и морала на търновци от епохата на Възраждането  са  изказвани  различни  мнения.  Общото в тях обаче е, че те притежават един изключителен дух и високо самочувствие, които се базирали на славното минало на града. Търновци имали неписан закон, съдържащ нормите на техния морал, в който ръководещо начало бил успехът и сполуката. „Не случеш ли в нещо, според тогавашните разбирания, ти си будала, свариш ли да излъжеш — ачигьос момче, всеки те хвали и почита, споделя съвременник." Различни мнения са изказани и относно външността на търновската жена. Общо търновските жени били с миловидни лица, с чудесни големи очи, почти винаги украсени с гъсти черни вежди и правилно сложени форми на тялото. Най-приятното у тях било разнообразието на лицата. Не можело да се посочи един характерен тип — ту брюнетки, ту блондинки, с овални или кръгли лица, но като цяло всички били хубави.
Едни от най-забележителните черти на търновци били изключителното им гостоприемство и безупречна чистота. В спомените си Киро Тулешков е описал интересен случай — семейна разпра между баба му и дядо му затуй, че последният е изпратил госта им, без да го нахрани. Според тогавашните разбирания това било грях. Вярвало се, че при подобно изпращане на гост берекетът щял да се вдигне от къщата. Кореспондент на „Цариградски вестник", посетил Търново през 1859 г., споделя впечатленията си: „Разведоха ме по много търновски къщи, в които всички ме приеха с радушно българско гостоприемство. Като влезехме в някоя къща, по-напред ни посрещаха мъжете, а  после жените с вежливо поздравление, което се съединяваше с поклон и скоро, по обичаите, подаваха сладко и кафе..." В спомените си за Руско-турската война 1877— 1878 год. Прерадович също отбелязва тези черти: „Не бях успял да се разположа и ето че се яви стопанката на къщата със сладко, вода и ракия. В кухнята се заеха с приготовление, а привечер започнаха да ме гощават с овнешко, кокошка, боб и обикновени бонбони." По-нататък, относно чистотата в търновския дом той отбелязва: „Чистотата в къщата е безупречна. Въобще, доколкото забелязах, българинът стопанин се отличава със забележителна чистота в поддържане на жилището си. Стаите се метат и праха се обърсва по няколко пъти на ден. И това се прави както от прислугата, така и от стопаните, с педантизъм. Почистването не е както казват у нас „да пребръсквяш праха". За гостоприемството на търновци съобщава и генерал Гурко. Уведомен за опасенията на Главната квартира относно осигуряването на  продоволствието на отряда, той докладва: „Живея за сметка на града. Три дни ме храниха даром. В Балкана отивам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж, под формата на неприкосновен запас за черни дни."
Друга отличителна черта у търновското гражданство била благотворителността. Даренията най-често се правели в помощ на учебното дело и на църквите. Дарували всички социални прослойки. Така например Илия от Долна махала, движен от родолюбива ревност, подарил на народното училище през 1864 година своята полусрутена къща срещу митрополията. В завещанието си от 26. X. 1848 г. Генчо Георгиу е оставил „на училището славянско 10 000 гроша, а на греческоту 5000 гроша, на 4 черкви по 500 гроша, на сиромаси по 5000 гроша и на слугите си по една годишна заплата." По нареждане на митрополит Иларион, за насърчение на обществената пожертвувателност, веднъж в годината, на Георгьовден, в църквата „Горна Богородица" се провеждала служба, на която опоменавали имената на живите и умрели дарители.
Отличителна черта на търновци била и голямата им любов към природата. Празнични дни те обикновено прекарвали „на теферич", най-често в колибите на лозята си, като се събирали близки семейства. Най-силно обаче, от всички чувства, развити у търновци, било родолюбието, което се проявявало в един подчертан местен патриотизъм и в активното им участие в националноосвободителните борби. Почти няма революционно събитие през Възраждането, с което да не е свързано името на старопрестолния град, превърнал се в здрава крепост на българския свободолюбив дух. Родолюбието на търновци се изявявало и в празнуването на празника на града — денят „Свети 40 мъченици". Всяка година на този ден гражданството се стичало при църквата „Свети 40 мъченици" в Асенова махала ,,за да се поклони пред сенките на могъщите български царе от Второто българско царство."
Взискателни и строги били жителите на старата столица както към себе си, така и към другите. В запазено писмо от 5 май 1865 г., подписано от 32-ма първенци, енориаши на църквата „Свети Никола" се настоява да бъдат отстранени свещениците поп Петко и съдружника му поп Иван, „на които неприятните постъпки по разни причини са вече за църквата и махалата непоносими и непростими. Затуй съгласиешася решихме днес единодушно да отблъснем общомахленска горе речените свещеници и да поставим други на мястото им, които да управляват църквата ни по апостолските  правила  и  по  общото  на  махалата   ни  желание."
Същата критичност те проявяват и по отношение на излишните разходи по време на Васильовден и Сурваки. На общо събрание на общината, на 20. XII. 1860 г,, се взема следното решение, подписано от всички граждани и еснафлии, присъствували там: „Ние долуподписаните граждани търновски, гледайки на пагубните в нашия град обичаи, които са се следвали с ходенето по много години именни дни (или визити) и със ежегодни безполезни; подарки на Василевден или Сурваки, че и едното и другото са усилват с тежки харчове и масрафи, на които следствията се предвиждат пагубно за  града ни, за да се превари туй зло днес едногласно-решихме чрез настоящото, в което са узаконява изстреблението на горе речените обичаи според следующите обезателни постановления за всички граждани:
1-во. По именни или визитни дни посещението за напред да става само между роднини и тесни приятелски домове и да са не ходи по къщи непознати с голямо множество на тумби и бюлюци, което е противно и несъобразно с правилата на приличието, и е вън от чилящината.
2-ро. Подарките и разноските, които досега взаимно ставаха в града ни на Василевден или Сурваки, престават днес крайно и са уничтожават под тия условия: а) който от сега  проводи или  приемни  на  речения ден едно най-малко нещо, ще са счита за виновен пред еснафа  си,  от който  ще  има  да  са  наказва  по общогласието; б) проводеното  гдето са  фане, каквото и да  бъде, ще става яма по пътищата; в) сякога да са наблюдава узаконеното, за да са не подновяват пак уничтожените днес зловредни обичаи."
Почитта към църквите, манастирите, училищата и еснафите у старите търновци били на голяма висота. „По онова време, пише Никола Лазаров, главното развлечение на населението бяха църковните служби, училищните тържества, еснафските събрания и празничните разходки". Интересно начинание в живота на града били трудовите инициативи за благоустрояването му. За това свидетелствува писмото на Градската община от 1872 г., с което се приканва цялото население на града да излезе в празнични дни за разчистване на пръстта за строежа на новата църква „Свети Константин". Писмото завършва с думите: „Призоваваме всекиго гражданину, който обича нека се потруди."

"Търновци обичаха да общуват помежду си, пише Сава Русев в книгата си. Това ги сближаваше и се опознаваха по- добре. Често си ходеха по гости, особено когато имаха храмов празник. От другите махали идваха да се черкуват и след това ходеха на гости у познати. Такива храмови празници имаше всяка махала. Марино поле - на Света Марина, турската махала на Света Троица, Асенова махала на Свети Четиридесет мъченици, който бе общоградски празник, неработен за всички търновци. В този ден около църквата имаше сергии, като на панаирите. Продаваха се бонбони, шекерени петлета, свирки, топки с ластик и други детски играчки. На място се пържеха мекици за войниците и ние, децата, закачахме покрай тях. Най-хубави храмови празници ставаха на Марино поле и турската махала, където се правеха люлки за децата. "
Многочадието също било характерна черта на търновци. Почти всяко семейство имало по 6—7 деца, а не били редки и семействата с повече. Така например Стоянчо Ахтар имал 11 деца — 8 момчета и 3 момичета, доктор Васил Берон имал от брака си с Мария, дъщеря на хаджи Георги, 16 деца.

Още с идването си руската администрация, освен прехвърляне и организиране на властта от турските учреждения в новосъздадените български такива, е обърнала голямо внимание на хигиенизирането на града. Започва строеж на нов водопровод с железни тръби и резервоар, павиране на улици. Гробищата, които са били около всяка църква, са изместени в края на Марино поле, сегашния парк- «Дружба». Имало само няколко коли с по един кон, които събирали сметта от улиците, проходими за коли. Такива освен главната улица били много малко. Затова пък живеещите на Варута чакали с нетърпение да завали пороен дъжд, за да си изхвърлят сметта и пороят да я отнесе към реката. Често тази смет се натрупваше на Стария пазар, откъдето боклуците я товареха и изхвърляха извън града. Едва в навечерието на Освободителната война   (1877—1878 г.) в Търново се открили една-две аптеки и се установили един-двама доктори, които започнали да лекуват хората по „правилата на науката". Обществени или частни болници до Освобождението в града е нямало. Според спомените на Сава Русев когато идват руските войски, началникът на медицинската служба, лекар-полковник, настоял да се построи нова, модерна за тогавашното време болница. Трябвало да й се избере място. Възложили му на него да стори това. Мястото трябвало да бъде хигиенично, недалеч от града. За намиране на подходящо такова полковникът постъпил така. Взел три овнешки бута, поставил ги на три различни места - под мъжката гимназия, при Качица и третия на мястото на старата болница. На другия ден отишъл на трите места да провери какво е станало с бутовете. При Качица и при мъжката гимназия бутовете замирисали, а само този, поставен на мястото на старата болница, не замирисал. Така било определено място за построяване на старата болница, място проветриво, запазено от северните ветрове, слънчево и в града. Чувствителни   промени  настъпили   и  в  обществения и  културния живот на  града. През 1858 г. се образувала Градска община със секретар, които се занимавали с решаването на въпроси от здравен, битов и социален характер.  За  нейните задачи  и роля  Петър  Оджаков пише:   „Те са упълномощени да гледат на просвещението, възпитанието, за изкуствата, за чистотата, за градските пътища, за здравето, за сиромасите, за болниците, за водата, да правят училища, църкви  и  благотворителни  цели. . ," Според наредбите на тогавашните власти  Градската община се председателствувала от търновския   митрополит. Освен  него в състава ѝ влизали граждани-първенци, избирани по махали и по двама представители от всеки еснаф. Дълбокият демократизъм бил принципно начало в работата на общината. Когато избраниците не можели да оправдаят гласуваното им доверие, те били подменяни с нови. Избирането на членовете на общината ставало всяка  година,  по висшегласие. Въпреки големите промени почти във всички области на градския бит, в санитарно отношение Търново през Възраждането било доста изостанало. Като общо правило турците обичали да заемат ниските части на градовете, обикновено край реките, гдето  водоснабдяването   било   по-леко, а високите и безводни места давали на българите. Търново в това отношение не правело изключение — градските чешми били  разположени предимно в турските квартали. Те били каменни, покрити отгоре с керемиди, плочи или съзидани вътре в самите дувари. Кладенци имало в най-ниските части на града — по Френк хисар, а малки чешмички, с извори на самото място, в много къщи. Лете те обикновено пресъхвали. Останали оттогава са Сарафкината и Цоцкината чешма на улица „Гурко", По-големи чешми в града били: Херемската, чешмата на Баждарлък, на Зеленчуковия пазар, на Халваджийекия баир, Мармарлия, Качица, Бояджийската, Карталка, двете Лака, Каменец, двете чешми на Ксилифор и чешмите на Фанка, Белянка, Зеленка и Дервента. Четете още за чешмите в Старо Търново. Канализацията на града също не била уредена добре. Търновци се снабдявали с вода за поливане главно от реката, а за пиене от чешми, чиято вода често била замърсена поради шупливите пръстени кюнци. За къпане гражданите ползвали услугите на една частна (Башхамам) и две обществени бани (Средната и Мостенската).  Интересен е факта, че до голяма степен разширяването и поправката на улиците и тротоарите, направата на канализационната мрежа и други важни за града придобивки били дело на тези жители на старата столица, които не можели да си платят данъците, т.нар. “бедни строители на Асеневската столица.”  Задължителната натурална пътна тегоба била отработвана по програма, съставена от околийския инженер и одобрена от областния му началник. Неявилите се доброволно били изпращани на принудителен труд, а имената им се огласявали публично. Още по-тежко било положението на онези старостоличани, които отсъствали от “мероприятието” без уважителни причини.

Относно образованието близо двадесет години килийните училища в Търново били местата, където се чувала българска реч. Разкриването на българските килийни училища в Търново и околните селища било дело на отец Зотик. Имало и гръцки училища, които просъществували до 1858 година. Инициативата за взаимно училище била отново на отец Зотик. От името на българското население в Търново първите обществени училища са открити от настоятелството при църквата „Св. Никола”. През 1839 г. епитропите на църквата "св. Никола" откупили една къща и я преустроили за училище. За учител повикали Петко Николов, който по-късно става свещеник. Това било първото обществено взаимно училище. През 1843г. било построено и друго училище в двора на църквата "Св. Никола", в което било настанено взаимното училище с учител Никола Златарски. През 1845-46 г. било открито класно девическо училище с учителка Теодора Христова, игуменка на манастира "Св. Никола" в Арбанаси.  През 1858 година класното училище се премества в сградата на бившето гръцко школо при църквата “Св. Богородица”. Приема се идеята на дарителя Михаил Кефалов класното училище да се нарича “Св. Кирил”. Организацията в класното училище се дължала изключително на Никола Михайловски. В няколко дописки „Цариградски вестник“ отбелязва успехите на търновските училища с главен учител Н. Михайловски. Годината 1859 може да се нарече върхов момент от историята на учебното дело в Търново. Тогава в града действували мъжко и девическо училище при църквата „Св. Никола“, девическо при църквата „Св. Константин“, мъжко класно при църквата „Св. Богородица“ с 600 ученика и две частни (издържани от еснафите) в махалите Долна и Марино поле със 150 деца. Училището в Марино поле било открито през 1851 г. А в махалата Марино поле, която се състояла от 80 къщи и се считала вън от чертите на града, учител бил свещеникът. От създаване на първите български килийни училища до взаимното и класното училище населението в Търново подпомага учителите за укрепване на тяхното дело в борбата против гърцизма. Според Пътеводителя на В. Търново от 1907г. има 6 Основните училища и две гимназии. Основните училища са по махали и носят следните имена: 1) Петър Дапков- в Марно-поле; 2) Иосиф I— в махала Св. Кирил и Ме­тодий; 3) Митрополит Панарет — при църквата Св. Константин и Елена; 4) Братя Евстатиеви Паница — при църквата Св. Богоро­дица;  5) Никола Михайловски — в Турската махала и 6) Иларион Макариополски — в Асеновата махала.

На 20 септември 1880 година училището "Св. Кирил" прераства в общинска мъжка гимназия. През 1888 година учебното заведение получава статут на държавно училище. През 1888 година ръководството на училището изпраща молба до Министерството на народното просвещение да бъдат осигурени средства за построяване на гимназиална сграда. Освещава се от митрополит Антим на 20 септември 1909г. Радостта на учителите, учениците и жителите на Велико Търново от новата придобивка е твърде кратка. Голямото земетресение от 1 юни 1913 година нанася огромни щети на сградата, използвана като лазарет по време на Балканските войни. Възстановява се едва 1925-1930г. Въз основа на дотогавашното търновско общинско девическо училище и по личното настояване на доктора по богословие Васил Друмев (митрополит Климент Търновски) е основана девическа гимназия на 1 ноември 1879 година. Благодарение на ерудираните и строги преподаватели тя се нарежда сред елитните учебни заведения в страната. Достатъчно добър атестат за нивото ѝ е фактът, че в нея преподават Райна Футекова (Райна Княгиня), д-р Зоя Ставрева, като и много други учители, получили образованието си в най-авторитетните европейски университети. В миналото е въпрос на чест и престиж интелигентните и заможни родители от цяла Северна България да изпращат девойчетата си в болярския град, тъй като дипломата от Девическата гимназия, получила по-късно името „Митрополит Климент”, като с магическа пръчка „отваряла широко вратите на живота” пред амбициозните млади дами. Голяма културна придобивка за града били и откритите през 1869 година, читалище „Надежда" и женското благотворително дружество &bd

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ