ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

СТАРИ ТЪРНОВЦИ-продължение

ПРАЗНИЦИ И ОБИЧАИ  ПОКЛОННИЧЕСТВО

Бабинден- до 1968 г. се празнува на 21 януари по Юлианския календар. От 1951 г. 21 януари е обявен за Ден на родилната помощ.

Твърде много били и празниците, които се празнували съобразно църковния календар. От пролетните най-големи били Великден, Трифон Зарезан и Георгьовден. Великден се празнувал не само три дни, а цяла неделя. Страстната седмица  се посрещала с всеобща радост.  
Извършвало  се   коренно   почистване   на   къщите, изтупвали се черги и покривки, измивали се съдове. В четвъртък се червели яйцата, а в петък се изпичали козунаците, колачета  по търновски, които се нареждали грижливо  в  килера  между  чисти  и  дебели  подложки, за да запазят свежестта си. Първият ден на Великден започвал с разнасянето на насипани със захар козунаци и червени яйца на роднини, започвайки от кръстника. Към  12 часа всички тръгвали към църквите, облечени в празнични дрехи,   а    жените с  копринените си венчални рокли. В предвеликденската суетня много заети били и сладкарите, защото предлагали ароматни козунаци, козуначни кифли и краваи. Целият град ухаел на тези вкусотии, разрешавани само и единствено по време на великденските празници. Най-прочути били козунаците в сладкарницата на братя Цветкови и в сладкарница „Виктория", собственост на Кръстьо Тонев. Престиж за всяка добра домакиня било собственото производство на тези великденски сладкиши, а търновки умеели да се състезават в приготовлението им. Предвеликденска суетня се наблюдавала и по пазарищата и най-вече на прочутата месарска чаршия (днешната ул. „Опълченска"), където сръчните месари окачвали по ченгелите току-що за клани агнета и всеки можел да си закупи по избор агнешко месо, което задължително присъствало на великденската трапеза. Особено популярни били агнешките шишчета, считани за търновски деликатес.
Една като че ли забравена вече традиция било изпращането на красивите великденски картички. Дори в трудните военни години търновци изпращали и получавали великденски поздравления по военните фронтове на българската армия и така стопляли душите на своите ближи - защитници на отечеството.
Най-щастливи били децата. В Търново на Лазарица (предшестващия празник) шетали красиви лазарки, събирали яйца за боядисване, пеели лазарски песни, изпълнявали традиционния обичай „лазаруване" и хвърляли цветни венци във водите на Янтра. Във всички училища се организирало причастие на възпитаниците след изпълнените пости.
На самия ден Великден, под звъна на църковните камбани, цяло Търново се стичало на църковна служба. Всички били весели и честити, пременени в нови одежди, носели писани яйца и козунаци. Поздравявали се с „Христос воскресе" и се молели за Божието благоволение да бъде мир и благоденствие на старопрестолния град и неговите достойни жители.

От зимните празници най-големи били  Рождество  Христово   (Коледа),  Василъовден,  Ивановден и Бабинден. За великотърновци празнуването на Йордановден (Богоявление) е с дългогодишна традиция. И докато с Коледа те свързвали изпращането на старата година, то Богоявление им носело нови надежди, нови мечти, защото празникът е в самото начало на новата година. Tози ден винаги се свързвал с празничната черковна служба, с хвърлянето и ваденето на църковния сребърен кръст в ледените води на река Янтра и с освещаването на бойните знамена на военните части, разположени на гарнизон в старата столица. На Богоявление около моста в махала Света Троица се стичало цялото търновско гражданство. Създадената традиция след Освобождението увличала в шествието през града млади и стари, цялата учаща се младеж, подредена в стройни редици, заедно със своите учители, училищни и църковни хорове, духовата музика.
Всички военнослужащи в парадни униформи заедно с бойните знамена се отправяли строени към центъра на събитието - моста на река Янтра. Най-нетърпеливи били децата, съпровождани от по-възрастните, които с възхита гледали към по-големите ученици и най-вече батковците войници. Отслужвал се тържествен водосвет от специално построен за събитието аналой. Присъствало цялото духовенство, но водосветът се отслужвал винаги от великотърновския митрополит, който лично хвърлял светия кръст в студената река. Поверието гласи, че ако той замръзне, предвещава здраве и голям берекет. Ако пък времето е студено и сухо, се приема като знак за плодородна и добра година. А този, който се хвърли в надпреварата за хващане на кръста, през цялата година ще бъде много здрав и читав. Разбира се, най-благословен е смелчакът, който извади кръста пръв и лично го занесе на Дядо владика. Затова търновските младежи и войници от гарнизона устремно и смело се хвърляли и с чест изпълнявали този от векове утвърден ритуал, а гражданството бурно адмирирало юнаците. За да бъдат здрави и читави великотърновци, макар от брега на тази така тясно свързана с живота и бита им река, измивали лицето си, пръскали се със студена вода. 

"Търновци обичаха да общуват помежду си, пише Сава Русев в книгата си. Това ги сближаваше и се опознаваха по- добре. Често си ходеха по гости, особено когато имаха храмов празник. От другите махали идваха да се черкуват и след това ходеха на гости у познати. Такива храмови празници имаше всяка махала. Марино поле - на Света Марина, турската махала на Света Троица, Асенова махала на Свети Четиридесет мъченици, който бе общоградски празник, неработен за всички търновци. В този ден около църквата имаше сергии, като на панаирите. Продаваха се бонбони, шекерени петлета, свирки, топки с ластик и други детски играчки. На място се пържеха мекици за войниците и ние, децата, закачахме покрай тях. Най-хубави храмови празници ставаха на Марино поле и турската махала, където се правеха люлки за децата. На Гергьовден почти целият град излизаше на зелено за цял ден. Там печаха шишове, въртяха се чевермета, пиеше се, пееше се, играеха се общи игри: хора, ръченици, теглене на въжета, надбягване с чували и др. Понеже най-много хора отиваха в местността Зеленка, там свиреше и военната музика. През този ден наемни музиканти веселяха дошлите на «сирияна» (на зелено) в местностите Кселифор, Света гора, Дервене, Синия вир и другаде.

Друг начин за общуване през зимата бе ходенето на имен ден, на така нареченото ходене на виза. Именни дни празнуваха само мъжете. Това бе своего рода тържество за цялото семейство, а най-радостно за децата. Приготовленията започваха една седмица по-рано. Чистеше се цялата къща. Тупаше се, миеше се, правеха се сладки. Мъжете набавяха мезета за виното и ракията. Децата се навъртаха около майката, за да закачат нещо от приготвеното за гостите. На самия ден всички се обличаха празнично. Посрещаха се гостите в гостната стая."

Оживление внесли в живота на града и патронните празници на отделните еснафски организации, които се празнували с голяма тържественост. Всеки еснаф бил длъжен да плаща и поддържа иконата на своя патрон във всички църкви. Свещите, които горели пред тези икони, се плащали от еснафите. Восъкът, който се събирал от глоби на провинили се членове на еснафа, се употребявал за тия свещи. Така например Иисус Христос бил патрон на бояджийския еснаф, свети Спиридон на казаиджинския и кундуржийския. На патронния си празник всички майстори, калфи и чираци отивали манастири да го отпразнуват. Бояджиите и казанджиите ходели на манастира „Св. Архангел", намиращ се на 2—3 километра от с. Дебелец, по шосето към Елена. Традиция било срещу Архангеловден калугерите от манастира да идват в града и с плоски да калесват чорбаджиите и устабашиите да отидат на манастира. Срещу Архангеловден всички майстори, калфи и чираци тръгвали за манастира, гдето калугерите ги посрещали тържествено, отреждали им стаи и ги нагощавали вечерта и сутринта след литургията. Калугерите давали богата вечеря и обяд, черпели с ракия и вино. На тези празненства жени не се водели. Калугерите се „отстрамвали" както трябва пред гостите си, но и гостите не отивали на манастира с „голи ръце". Те носели восък, свещи и други подаръци. Предварително майсторите събирали пари помежду си и закупували медни съдове, които подарявали на манастира. При посещението си те пишели имената на живи и умрели близки и по тоя начин оставяли т. н. „хайле пари". Чрез всички тези деяния членовете на казанджийския и кундуржийския еснаф покривали не само разноските на манастира около посрещането и угощението им, но и оставяли богати дарения. Този празник бил много тържествен, защото на другия ден настъпил разпусът на работниците и чираците, който продължавал от Архангеловден до свети Спиридон. През това време чорбаджиите разпродавали изработената стока. Щом наближал Свети Спиридон, те отивали по селата да си главят момчета. Веднъж пазарено, едно момче не можело да избяга или да отиде на друго място. Който се улавял, че „примамя" момче, глобявал се с няколко оки восък и момчето се връщало пак при първия си майстор. Устабашията:следял за това. Главният устабашия над всички еснафи: бил устабашията  на табашкия еснаф. Той се наричал ахубашия  и бил всякога турчин. Ахубашията гледал да не би някое момче да напусне без време чорбаджията си или да не би да продава някой майстор по-евтино стоката си. Щом се окажел такъв майстор, изземали му духалата, глобявали го и тогава му връщали меховете с поръчки да внимава, защото глобата и наказанието ще бъдат много по-големи втори път.
Почти всеки празник бил съпроводен с народни веселия  и  хора.  Хората  на  Търново  били  разнообразни по ритми, движения и форми. За оформяне на стила и характера им голямо, влияние са  оказали икономическите условия, географското положение, битът и обичаите на населението. Урбанизацията на  града  през  Възраждането събрала бавните, по-бедни на движения хора от Балкана, с буйните и скокливи хора от равнината. По начин на залавяне при игра познати били хват за ръце и хват за пояс, по форма — хора в кръг, хора в права редица, хора в полукръг и поединични. По състав хората били два вида — шарени, играели се от мъже и  жени смесено и  еднотипни  —  само женски  или само мъжки. Според това на какво са се играели, познати били хора на песен и хора на музика. Музиката се изпълнявала най-често на гадулка, гайда» кавал и тъпан. През (1871 г. в града се открило специално дружество, от членовете на което се събирали по 5 гроша за организирване на „славни балове", на които се играели полка, мазурка, кадрил, лансе, полка галоп и ангаже ди дам.
Най-големи веселия ставали по време на сватби. Почти всички сватби ставали с одобрението и разрешението на родителите. Народно обичайно право определяло нормите на поведение и отношение както между младите, така и между родствениците. Зачитането думата и одобрението на по-големия брат или сестра от по-малките било закон. Преженването им можело да стане само с тяхно разрешение. Интересни в това отношение са спомените на потомъка на Велчо Атанасов Джамджията — Илия Джамджиев: „Когато по-малкият му брат (на Велчо Джамджията — б. а.) Вълчо решил да се жени, той тръгнал по следите му, за да измоли разрешение за преженване.. ." Главен критерий при избора били нравствените добродетели, но при по-заможните фамилии се гледало главно на материалното състояние. Богатите фамилии се стремели да се сродят непременно с богати, независимо от желанието на младите. Особено безправно било положението на девойките, лишени от възможността сами да избират щастието си. Тяхната мъка и несбъднати момински мечти намерили поетично отражение в много народни песни. Показателна в това отношение е една от най-популярните търновски песни за Хаджи Минчо, в която младата му съпруга ридае и проклина родителите си: „Бог да убий мойта майка и татка, гдето мене на вдовец ме дадоха.."
Бракосъчетанията на младите се извършвали в църкви и манастири по източноправославен обичай. Обикновено сватбите ставали зимно време, когато се налеело в буретата новото вино и ракия, а напрежението от всекидневната работа поутихвало. Те били свързани с големи разходи, които предварително отежнявали положението на двете семейства. Така например в брачен договор от 29 октомври 1850 г., подписан от 7 свидетели,  четем:  „Според божественния и свещенния закон днес, аз Пеню, погодявам са със кир Минча Дима да му дам чедото си Марийка за сопружица по закон, християнски и както е адета на този град, давам брачний, сиреч прекя ней: Лични вещи: златен пръстен, чифт обеци златни,, чифт „чингели"сребърни; 25 драми, 2 фистана от „соф", други „от чит"; 3 кожухчета „от соф презръчни", „мисали, 2 „бохчи", 1 кожух „от шил". Покъщнина: лиген и ибрик, 2 бакрача, тепсия разлата, тенджера, 6 сахана, 2 сандъка, 2 дюшека „купешки", 2 юргана „читени", 8 възглавници „анахтиени", -1 възглавници малки, 3 пешкира „боронцучени", черга.. 4 чаршафа памучни и един „боронцучен". Недвижим имот: 1 дюлюм поляна от „Картала". Пари: 2000 гроша" Огромните  разходи около сватбите основателно будели  тревога.   В   дописка  до   вестник  „Македония"   от 1870 година четем:  „От няколко време насам постоянното уголемяване на разноските по сватбите начена вече да си  показва големите вреди. Женитбите започнаха да стават с големи затруднения и по един такъв начин, щото докарват веществено разстройство в семейството. Много български младежи си развалят състоянието с женитбата и са принудени да си прекарат останалия  живот в  постоянно  безпокойство  и  грижи  за прехранване, тъй щото женитбата става за тях източник не за услаждание, но за горчивини и страдания"." Във връзка с това Градската община в Търново с охота разпространява правителствената наредба от 26 юли 1872 г., с която строго се забранява за всяка една вяра разкошеството  и излишните   разноски  и   разпилявания по време на сватби. При все че с тази наредба изрично се забранява „да се не дават никакви подаръци" по време на сватбите, то „пък ся слуша че в някои места сватбите ставали по вехтия обичай", въпреки заплахите от глоба и други наказания. Въпросите от правен характер като завещания, продавателни договори, бракоразводни дела и други граждански отношения първоначално се решавали от митрополията, но след учредяването на Градската община те станали нейно задължение.

Прочетете още: На Богоявление в Янтра акостирала малка флотилия

Бабинден- до 1968 г. се празнува на 21 януари по Юлианския календар. От 1951 г. 21 януари е обявен за Ден на родилната помощ.

22 МАРТ - НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРАЗНИК НА ТЪРНОВО, ВЕЛИКДЕН-ТЪРЖЕСТВЕН, ВЕСЕЛ И ВКУСЕН, КОЛЕДНО-НОВОГОДИШНАТА МАГИЯ В СТАРО ТЪРНОВО, СНЕЖНИЯТ ГРАД Из книгата "Търновски празници 1878-1944г." на Тодорка Недева

Много любопитство сред гражданството предизвиквали за­връщащите се по това време от Божи гроб най-знатни търновци. Градът се славел с многото си хаджии и дори богатата махала Св. Богородица наричали още Хаджийската махала. Подготовка­та за поклонение на Божи гроб в онова време е била строго уточ­нена. Трябвало да се изплатят и най-малките дългове, искала се прошка от всички скарани, няколко дена поред „се слагала тра­пеза" за роднини, близки и духовни лица. Пътуването до Йеруса­лим си било чисто изпитание. Подготовката с провизии, дрехи, завивки и всички потребности за това почти авантюристично пътешествие траели дълго и се цзпипвали детайлно. Пътуване­то с кервани биволски коли траело доста време и било изпълнено с приключения. Изпращачите съпровождали тръгващите поклон­ници чак извън града, където те са им давали дар по няколко пари, а на роднините по един-два гроша. Връщайки се от светите мес­та, поклонниците били посрещани тържествено от роднините и духовенството. Те давали угощения, на които раздавали донесе­ните божигробски подаръци. Задължително носели икони и щам­пи от светите места, които подарявали на църквите в Търново. Били честити, щастливи и благодарни, че успели в навечерието на най-големия празник Великден да се завърнат живи и здрави в родното Търново като хаджии.
В началото на XX век вече се появяват и първите туристи­чески агенции, които организират първите пътувания с кораб до далечните Божии земи. Търновци ползвали услугите на Хаджий­ското бюро „Балкан", собственост на Йордан Михайлов, със се­далище в София, както и туристическото бюро „Палестиня". В централния и местния печат се срещат реклами на тези бюра, които по великденските празници уреждали екскурзии за поклонници и любители дo Йерусалим и дo светите места в Палестина на „промоционални цени".
Собствениците на фирми, сладкарници, магазини, книжарни­ци и др. се надпреварвали да засвидетелстват своето внимание към клиентите си, като задължително ги поздравявали в мест­ния търновски печат. Рекламирали така своята стока, правели намаления, приканвали всички да се възползват от предоставена­та възможност.

ЛЮБОПИТНО- БАБА ЦАНКА ОПИСВА ПЪТУВАНЕТО СИ ДО БОЖИ ГРОБ- 1927 год.

Използвани са материали от книгата" Велико Търново през вековете" Тодорка Драганова,Йордан Димитров-съставители, и от книгата"Спомен за Търново", автор- Катя Митова-Ганева.

 

ТЪРСЕНЕ В САЙТА

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ