ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

ТЪРГОВИЯ

Средищното положение на Търново, бързото процъфтяване на толкова много занаяти, както и интензивното икономическо общуване с богатия полски хинтерланд, създават благоприятни предпоставки за ранното развитие на търговията. За това способствуват особено много затихването на феодалните размирници и свършването на Наполеоновите войни, по време на които много търновски търговци пропаднали. Първите търговци, играли ролята на посредници между градското занаятчийско и селското земеделско стопанство, били кърджиите. Те нямали складове и магазини, където да държат купената стока, а направо я товарели на коне или коли и я разнасяли по панаирите и селата. На връщане оттам те носели други стоки за потребителите. Като съсловие кърджиите се появяват в България много рано и се запазват чак до Освобождението. С развитието на градската промишленост през втората четвърт на XIX в., по-предприемчивите от тях натрупали известен капитал и се издигнали до положението на истински търговци. Заможните занаятчии, които разполагали със свободни капитали, също се заловили с търговия.

През втората четвърт на XIX век част от българските градове се издигнали като забележителни търговски центрове. Такъв център за Северна България бил град Търново. „Търново с мазите си — пише М. Москсв — бил като склад за една голяма част в България. Същите сведения дава и Ф. Каниц. Един от първпте търговци в града през 30-те години на XIX в. бил Велчо Атанасов—Джамджията, който доставял стъкла за прозорците и разни други стоки, които изпълвали собствения му обширен дюкян на Баждарлъка, зимника над него и две мази в уличката, водеща към Самоводския пазар. Крупен абаджия-търговец в Търново бил и стаарият Кисимов, чието състояние по време на Кримската война достигнало 1 000 000 гроша. Той имал работилца и дюкян, в които продавал готовата стока. В съдружие с фирма от Ески-Джумая търгувал с кожухарска стока. През 1861 г. фирмата на Г. Кисимов изпрататила кожи във Виена и Лайпциг на обща сума няколкостотин хиляди гроша. Занаятчия-кожухар и търговец бил х. Славчо х. Паскалев, поддържащ кантора в почти всички големи градове на страната и във Виена. Само от своята работилница на Узунджовския панаир продавал по 130—150 коли кожухарска стока. Оживена търговия с фирми, с отделни търговци или по прочутите панаири в европейската и малоазиатската част на империята водели още х. Димитър, х. Ничов (х. Мишон), Тодор Чаоолу, братя Рашеви, братя Пъчеви, братя х. Димови, х. Михалаки, Атанас х. Николаевич и съдружие, Ст. Михайлов и съдружие, Тодор Масалев и съдружие, братя Паница, братя Киселови, братя Камбурови, братя Лефтерови. Голяма кантора за търговия с бакър имал Иван х. Димитров, член на революционния комитет в Търново, а през 1875 г. негов председател. Едни от най-крупните представители на търговския капитал през първата половина на XIX в. били джелепите и бегликчиите. Първите били търговци на добитък за клане. Купували цели стада дребен и едър добитък, угоявали го по суватите и през есента го продавали на касапите. Някои от тези търговци имали собствени кланици (салхани), където приготвяли пастърма суджук, червиш, лой и ги продавали на други търговци или направо на пазара. Такъв виден търговец от Търново бил хаджи Минчо, който притежавал голям соват край Свищов. Бегликчиите откупували от турската власт правото да събират данъка върху животните. Те изплащали на хазната от своя капитал начисления данък върху глава добитък на определен район, след което събирали сумите, въз основа на нарочно издаден документ. Това им давало възможност за много кратко време да се обогатяват, което пораждало и съперничество помежду им. Жертва на тази алчност за бързо и леко забогатяване става споменатият търновски търговец и бегликчия х. Минчо х. Цачев, отказал да раздели събирането на беглика с влиятелния и богат турчин Мехмед ага Караманлията, поради което на 22 май 1855 г. бил убит от наемни убийци. Макар злосторниците да били наказани, това събитие дълго време вълнувало потресения народ. Наскоро била съчинена песен, която обработил учителят Никола Златарски, а мелодията стъкмил търновският аптекар Никола Златев, капелмайстор на арабската музикална команда, обслужваща квартируващия по това време арабски полк. Причината за подлото убийство е разкрита още в първата строфа - „В Цариград беглика се продава, хаджи Минчо от Търново наддава, хаджи Мехмед иска да се сортачи, хаджи Минчо ортак турчин не рачи.“

Крупни предприемачи били и юшурджиите, които откупували правото да събират десятъка от земеделските произведения. И те като бегликчиите бързо и безнаказно се обогатявали. През 50-те години на XIX в. събирането на десятъка в Свищовска околия било възложено на същия търговец хаджи Минчо и на неговия зет хаджи Николи. Само от събирането на данъците и от джелепчийството всеки есенен сезон през техните ръце преминавали по няколко милиона гроша, от 1 до 2 милиона златни франка. До 1864 г. в търговско, занаятчийско и индустриално отношение Търново стоял много по-високо от останалите градове на Северна и Южна България. По това време търговците от Русчук, Шумен, Габрово, Севлиево, Ловеч, Плевен, Свищов, Джумая, Разград, Видин, Лом, Котел, Стара Загора, Варна, Тулча и др. купували колониални и манифактурни стоки от този град. В пътните бележки на д-р Т. Янков се казва, че в Търново живеели генуезци, дубровничани и италианци, които се занимавали с търговия. От цялата крайдунавска област, включително Видин, Свищов, Русе и Варна тук идвали търговци да пазаруват стока. Градът разполагал с големи стокови стоварища, а търговците му поддържали оживени делови връзки с Цариград, Виена, Манчестер, Лайпциг, Одеса, Букурещ, Брашов, Триест, Гюргево, Измаил, Галац, Белград. Още в издадената през 1804 г. на американски език във Венеция шесттомна география на Хугас Инджиджан за Търново е написано: „Търново, наричат го кючюк Стамбол (Малък Цариград). Населението му е от турци и гърци (да се разбира българи, б. а.), които живеели в големи къщи и и са известни като търговци. В града става търговски панаир на 23 април и 29 септември.“ Още по-значимо е съобщението на дубровничанина Рестич, който пише: „Още в 1590—1606 г. най-видните търновски търговци били местните българи и дори и днес най-голяма част от българските търговци, коренът им е от Търново“. В книгата на Рестич са отбелязани имената на няколко видни търновски търговци — Аврам, Нико, Киро, Дамяно, Марчо, Стефан и др. Освен оживената търговия с прочути търговски центрове за онова време, търновските търговци и сдружения поддържали кантори в някои от тях. Така например братя Лефтерови, братя Камбурови, братя Киселови, братя Паница и Стефан Карагьозов, държали кантори в Манчестер; Минчо х. Николи и Евстати Селвели, Тодор Маслев и съдружие имали солидни кантори в Цариград, Букурещ и Виена. Не случайно Търново е наричан по това време от съвременниците Курускеля (сухо пристанище). За това бурно развитие на търговията много допринасят договорите, които Турция сключва през 1838 и 1840 г. с Австрия и Русия, благодарение на които е открито свободно корабоплаване по р. Дунав и Черно море за търговските кораби и фирми на европейските държави. Те способствуват по българските земи да се разгърне голяма по своите мащаби вътрешна и външна търговия. Провъзгласената от Танзимата свобода на търговията била използувана от българските търговци и занаятчии за разширяване на тяхната дейност вътре и вън от империята. В резултат на това благоприятно стечение на обстоятелствата през 1841 г. тук възниква една от най-големите търговски фирми, оказвала години наред активно въздействие върху икономическия живот на града. Нейни основатели,били хаджи Минчо х. Цачев и Евстати х, Николов Селвели. По-късно съдружник става и зетят на х. Минчо, богатият търговец Николи Димов. От 1841 г. до 1853 г. търновската фирма се води на името на „хаджи Минчо х. Цачев и съдружие“, след което се включва в името на Евстати х. Николов Селвели. Една година след поменатото убийство на х. Минчо през 1855 г. фирмата се променя в „Хаджи Николи Минчоолу, Евстати Селвели и съдружие“. Основателят на фирмата хаджи Минчо х. Цачев е роден през 1800 г. в Дряново. От 1837 г. живее и работи в Търново. От 1840 г., когато в града започнала активна борба срещу гръцкия владика Панарет и се създали две партии, хаджи Минчо и Евстати Селвели застанали на страната на българската народна партия и повели борбата за изгонване на гръцките владици. Заради солидното си икономическо положение и за това, че безстрашно се впуснал в борбата срещу гърцизма, хаджи Минчо бил еднакво тачен както от българите, така и от турците. Известно време той дори бил сандък-еминия на хазната, получил орден от султана, бил нафезия. Другият съдружник на фирмата Евстати х. Николов Селвели е роден в Търново през 1808 г. Тъй като бил избран за член на Търновската градска община през 1858—1864 г., запазил прозвището „депутатинът“. Член е на българската народна партия при изгонване на гръцките владици от Търново. Когато през 1849 г. търновци изпращат делегация в Цариград с искане за повторното изгонване на Неофит, Селвели поема издръжката на двама от делегатите: дядо Пено и Петко Рачов Славейков. Заради участието си в борбата срещу гръцките владици лежи шест месеца в затвора. През 1860 г. е избран за делегат в Цариград по църковните въпроси. След това се премества във Виена, откъдето ръководи търговската дейност на фирмата. Третият съдружник хаджи Николи х. Димов е роден през 1826 г. в богат търговски търновски род. Баща му хаджи Димо търгувал с кажухарска стока. Младият Николи отделил също много време за борба срещу гръцките владици. През 1846 г. се оженва за дъщерята на хаджи Минчо х. Цачев, след чиято смърт през 1855 г. наследява цялото му имущество. Опасявайки се от преследване заради борбата му срещу гърцизма, заминава със семейството си за Цариград, където престоява 23 години и натрупва огромни богатства. Въпреки сполетелите го нещастия (за кратко време умират последователно първата му жена и шестте му деца, а в 1865 г. умира от холера и втората му жена), Николи Д. Минчоолу не спира нито търговията, нито участието си в черковно народните борби, за чийто успешен изход е похарчил повече от 500 000 лв. наличен капитал. Като зет на хаджи Минчо, със свои и негови капитали и в съдружие със свои другари той отваря шест търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Одеса, Цариград. За ревността на този родолюбец към българщината красноречиво говори следният факт: Веднъж в търговската му кантора в Търново го посетил секретарят на митрополита Мегавулис. С него Николи Димов повежда разговор за българските училища и за гръцките владици. Спорът се разгорещил и завършил с побой над гърка, след което хаджи Николи отворил касата си, пълна със злато, и се заклел, че всичко ще даде, но гръцки владици в Търново няма да има. И остава верен на клетвата си, макар че много по-късно умира в крайна бедност.

След 1856 г. със свои капитали като съдружници на фирмата се включват бившите чиновници-агенти Атанас Михайлов, Димитър Селвели и Иванчо Радович Търновлията, един пословично честен, интелигентен и трудолюбив човек, който в продължение на двадесет години усърдно водил строга отчетност, движел цялата търговска дейност и нейната напрегната кореспонденция, благодарение на което през всичкото това време съдружието държало в свои ръце пазара на Северна България. Бързото замогване на фирмата и нарастването на нейните капитали наложило откриването на постоянни търговски къщи, отначало във Виена и Цариград. Виенската ръководел Атанас Михайлов, който още от 1854 г. бил изпратен за търговски представител, а след смъртта на хаджи Минчо тук идва и Евстати Селвели. Търговската къща в Цариград ръководели хаджи Николи х. Димов Минчоолу, Стефан Маринов и по-късно Иванаки Михайлов Мазаков, бивш свищовски учител. Отначало фирмата осъществявала връзките си с главните търговски центрове Виена, Триест, Лайпциг, Будапеща и Лондон посредством самите съдружници или платени за целта агенти. Последните купували на комисионни начала стоки от съответните фабрики, фирми или пазарища, като ги препродавали на българската търговска фирма „Хаджи Минчо и съдружие“. От друга страна, тя имала свои платени представители, които отивали в големите търговски центрове на запад, престоявали известно време, като продавали изнесената българска стока и доставяли друга необходима за вътрешността на страната. В помощ на фирмата бил включен цял щаб от търговски агенти. Чрез тях тя зорко следяла за курса на европейските парични единици, за да се прави сметка с каква валута да купува и в каква да превръща капиталите си. Формите на търгуване са различни: на едро, на дребно, с пари и на кредит. От запазената богата кореспонденция се разбира, че фирмата търгувала с всякакви стоки — суровини и фабрикати като желязо, мед (бакър), стомана, спирт, памук, вълна, кожи, кибрит, чинии, кресла, канапета, бубено семе, лой, червиш, черва, прежда (каврак, сулан и др.), памучни платна (басма, батиста, читове разни — дюс, туруджани, алени и Др.), кенари, американ, (всички видове — четворен, тесен, две лахти, дюс и др.); фистанлъци — копринени и памучни, пошове — мода, алени, сини, липиски; док, чорапи, тюлбани, чембери, фесове — каба и хубави, сукна, вълна, канап, ,чулове, сахтиян, кърмъз, синило, химикали, домашни съдове от порцелан, фаянс, готови дрехи, моливи и др. Кореспонденцията на фирмата разкрива не само механизма на търгуване, стоките с които търгува, валутите, които ползува, но и активността на отделните агенти, тяхната оперативност, търговския им нюх и не на последно място верността им към съдружието. От друга страна, става ясно с какво напрежение съдружниците и техният неуморим администратор Иванчо Радювич движат този не малък апарат от агенти: А. Д. Хесапчиев, Михаил Николов, Цонко Минчев, Цаню Недев и Иван Д. Шипчанов — в Габрово; Петко и Михаил Маринови в Елена; Кръстю Миланов в Елена и Беброво; братя Хаджиеневи и П&скал Смилов в Горна Оряховица; Алеко х. Константинов, Е. Шишманович, Пашенко С. Попович в Свищов; Георги х. Бакарджиев в Лом; Петър Сакеларович, Минчо Радювич в Русе; Драгни Ив. Куюмджиев — Джумая (Търговище): Атанас х. Митов в Стара Загора. Търговското съдружие „Хаджи Минчо и Евстати Селвели“ предпочита да установява деловите си контакти с утвърдени и добили име фирми и съдружия като братя Тъпчилещови в Цариград; Николаг Т. Бубиноолу, Прокопи Бакалоолу в Букурещ; Атанас М. Фанович, Петър Сакеларович в Русе; Янко Д. Кисимов и съдружие, Атанас х. Николаевич и съдружие, хаджи Славчо х. Паскалев, Ст. Михайлов и съдружие в Търново; севлиевските табаци; Цоню х. Цончев от Лом; Никола Ча-калов в Железник.

Освен с тези известни търговци фирмата е установявала делови връзки с Лондон, Манчестер, Триест, Виена, Белград, Браила, Галац, Измаил, Одеса, Гюргево, Видин, Враца, Плевен, Свищов, Тутракан, Тулча, Разград, Джумая, Варна, Котел, Сливен, Стара Загора, Цловдив, Елена, Дряново, Горна Оряховица. В част от тези градове тя държала мази, където били складирвани стоките и оттам чрез агентите изпращани по предназначение. Маазата в Русе ръководел Димитър Селвели, брат на Евстати; в Търново Атанас Николаев и Сава Илиев; в Свищов Атанас Г. Картанасов и Нено Николов; във Варна — Никола Георгиев; в Лом Георги Н. Бакърджиев, който бил натоварен да събира вересиите на съдружниците от Лом и Белоградчик, както и да следи за изтеклия падеж на полиците (темесюците); във Видин стоките, идващи от Виена, получавали Александър Шишманов и Димитър Вулович, Никола Златев, Тодор Минков, Севастаки Иванович. Фирмата разполагала и с агенти, които срещу определено възнаграждение били натоварени да събират сумите за стоките, продадени на кредит. Такива били Харалампи Елефтеров от Разград, Минко Радювич, брат на Иванчо Радювич в Русе, Стефан Куюмджиолу в Търново. Всички те били длъжни да се отчитат на Иванчо Радювич. От европейските държави най-активен търговски баланс фирмата имала с Австрия, Франция, Англия и най-малко с Русия, където търговията се осъществявала чрез българските колонисти в Одеса и преди всичко в лицето на Ст. Д. Тошкович.

Получените стоки от западноевропейските държави обикновено се разпродавали на едро от търговци на по-малки търговски фирми или на турските учреждения. Продажбата ставала в брой (с пари) или на кредит (вересия). В търговските тефтери, водени педантично от Иванчо Радювич, са вписани стоките, цените и имената на лицата, на които е продавано на кредит. Характерно за 50-те години е, че по-голямата част от продажбите е ставала на кредит, срещу полици (темесюци), които след определено време агентите осребрявали или им продължавали срока, ако за това е имало изрично указание на фирмата. Сумите се събирали и водели в различна валута, главно турски лири, английски лири, рубли, форинти, бярбути, жълтици, махмудии, рубета, ирмилици, драхми, талери, инкусари, нови и стари, унгарчета и др. Когато през 1863 г. фирмата започнала да изживява криза, от центъра тръгват до всички агенти тревожни писма с изрична заръка да не се продава повече на кредит, да се събират вересиите (темесюците) и по възможност да не се удължава срокът им, за да може да се уредят взаимоотношенията между съдружниците. Дълбоката финансова криза, в която Турция изпада през 60-те години на XIX в. и пълната ѝ зависимост от западноевропейския капитал, постепенно се отразяват и върху дейността на тази голяма и бързо въздигнала се търговска фирма. След 1863 г. тя все по-трудно и по-несигурно събира вересиите си; оборотните ѝ капитали намалявали, тя не могла да конкурира вносните западноевропейски централи; постепенно намалявал вносът на стоки, дебиторите ѝ се разорявали, а с това си отивали и дълговете им, докато накрая самата тя се разорила. Само от бубено семе през 1861 г. тя загубва 160000 гроша, а през 1863 г. балансът на Атанас Михайлов показва, че фирмата има да взема от 54 длъжника 114 200 гроша. От 1862 г. започват остри конфликти между съдружниците. Атанас Михайлов и Евстати Селвели правят опит във Виена да се откъснат от фирмата. Дори предлагат на верния администратор Ив. Радювич срещу 2000 гроша да вземе още 30 000 от хаджи Славчо х. Паскалев и да създадат ново съдружие, което да работи за сметка на още силния търновски търговец, износител на кожарска стока — хаджи Славчо х. Паскалев.

Съдружниците започват да се обвиняват един друг и по-специално, че хаджи Николи е вземал готови пари, а на тях оставил само вересиите. Конфликтът става непримирим, неумолимият закон на конкуренцията властвува над довчерашните сговорни съдружници и на 16 април 1863 г. Ив. Радювич уведомява хаджи Николи, че е затворил мазата в Търново, задето в нея няма стока. През 1865 г., изпаднала в непоправимо състояние, фирмата престанала да съществува. Атанас Михайлов и Евстати Селвели успяват да се отделят във Виена, а хаджи Николи и Ст. Маринов се обособяват в Цариград. Най-ревностният и дългогодишен служител агент и съдружник Ив. Радювич, изпаднал в пълно отчаяние, прави опит да разкрие самостоятелен дюкян, но конкуренцията е безпощадна и той се принуждава да продаде своя опит и дългогодишно натрупани знания на фирмата хаджи Славчо х. Паскалев. Така завършва дейността си тази търговска фирма, която повече от двадесет години държи първенствуващо място в Северна България.

Из книгата "Велико Търново през вековете"

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ