ТЪРНОВО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЕДИТЕ НИ

СТАТИСТИКА

ВЕЛИКО ТЪРНОВО В ПОЛЕЗРЕНИЕТО НА ПЪТЕПИСНАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ ХVI – ХIX ВЕК Павлина Владева

СНИМКИТЕ СА ИЗ КОЛЕКЦИЯТА НА ИВАН ПАНАЙОТОВ  голям размер

ВИЖТЕ ХОТЕЛИТЕ В СТАРО ТЪРНОВО

Повече от осем столетия древният и вечно жив град Велико Търново предизвиква заслужен интерес у чужденците и българите, които го посещават. В него природата, историята и културата са се слели в единство, превръщат го в национален символ на България. Началото на системно научно изследване на пътеписите в българската историография е поставено от чешкия професор Константин Йосиф Иречек. Книгата му „Пътувания по България” е първата, в която пътеписната литература се поставя на научна основа. В нея той отрежда достойно място на старопрестолния Търновград.
Пътеписите са уникални литературни извори на разнообразна познавателна информация. Изследвания за пътеписната литература, свързана с града и неговите жители, са оставили: Иван Дуйчев, Иван Снегаров, Иван Богданов, Борис Яновски, Елена Дойчинова, Дарина Маркишка Мишлякова, Донка Димова, Георги Плетньов, Тодорка Драганова, Йордан Димитров, Марин Ковачев и много други.
Пътешествениците са представители на различни етноси, носители на своите национални културни модели и нагласи: българи, австрийци, англичани, арменци, испанци, немци, руснаци, турци, унгарци, французи, чехи. Различен е техният социален, съсловен и професионален статус. Голяма част от авторите са посетили града, изпълнявайки своите служебни задължения в европейската част на Османската империя. Те са дипломати, писатели, журналисти, художници, архитекти, лекари, учени, професори, изследователи, историци, географи, военни, духовни лица. Трябва да се отчете и немаловажният факт, че при условията на тогавашните транспортни превозни средства, пътувайки по лошите пътища в Османската империя, пътешествениците са извършвали подвиг.
Унгарецът Георг Март Рагузиум е оставил едно от най-старите описания на българските земи от ХVI век. През 1598 г. град Никопол е административен център на санджак. Споменава и за Търново, който е бил столица на Второто българско царство: „В Никополския санджак съществуват следните места: Никопол, силна крепост, оградена с каменна стена и седалище на бег, по нататък Рахова Олеховице), Свищов (Суишово), Туртукай (Тетрехан) и Русчук; те лежат на Дунав. На юг от Дунав се намират: Шумен, Ески Стамбул (Константинополивечио), Разград, Трново (Тарнова), някогашна столица, Ловеч /Лунциа), Плевен (Плеуглие), Враца (Враз), Берковица и Карвуна (Хиаруен) (Миятев 1976, 27)”. Трансилванският маджарин Тамаш Боршош пътува през 1613 г. като пратеник на трансилванския княз Габор Батори през българските земи. В своя публикуван пътепис издателят Ищван Самота споменава за отглеждането на копринената буба в Търновския край през ХVII век.: „най-старото известие за бубарство в България произхождало от 1640 г. и се споменавало някъде около Търново” (Миятев 1976, 30).
Първите конкретни описания на Търновград са от ХVII век са достигнали до нас благодарение на католическите епископи Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич и Франческо Стоимирович. Тримата велики българи са родени в град Чипровци и са починали в една и съща година – 1674. Учили в Италия, за ХVII век са били най-образованите хора по българските земи. Тримата са мисионери, които посещават Tърново и изпращат доклади за католическата колония в града. Заслужено място в своите отчети те отделят и на средновековната българска столица, която описват в руини. Въпреки крушението на българската държавност, те напомнят на българите за отминалите векове на слава и държат будно тяхното родолюбиво съзнание. За Търново Петър Богдан Бакшев пише: „Не може да се опише!... „Двете крепости са действително вече разрушени / т. е. Трапезица и Момина крепост/, ала средната и най-голямата (Царевец) още стои, но и тя е полусрутена и заселена само при първата врата, а останалата част е напълно напусната. Към тази крепост води път от жива (естествена/ скала, с пропасти от двете страни, широк за две кола. Близо до първата врата скалата е разцепена така, че образува дълбока пропаст, върху която има подвижен мост. Над входа на първата има голяма кула, както и над втората и третата врата, но всички са почти съборени.” Крепостните стени, бойните кули са били порутени, а на Царевец личали съборените стени на двореца и част от звънарниците на патриаршеската църква. Свещените развалини на българските царе сега тъпчели новозаселелите се турци. Издигала високо минарето си новопостроената джамия на Ферад бей – зловещ символ на чуждото господство” (Богданов 1968, 10).
„Тази страна изобилства с вино, понеже всичките хълмове наоколо са пълни с лозя. Като се премине една планина към изток и към запад един хълм, се разтваря едно поле и равнина, която изобилства с храни и добитък, както другите околни места; има още плодни дръвчета в лозята; риба идва от Дунава, който е един ден далеко, а в тези реки има и други риби. В този град се обработва и коприна; хранят се буби, които дават самата коприна”. След като описва католическата църква в града, Богдан съобщава, че броят на католиците възлизал на 24 души и 3 жени, всичките дубровничани. Българите имали 2 000 къщи, като наброявали 10 000 души. Същото число – 27, за дубровничаните католици в града е дадено и през 1643 г.” (Вачев 2012, 170-171 ).
Католическият епископ в Никопол Антон Стефанов е оставил епистоларно наследство. По време на обиколките си по българските земи този мисионер два пъти посещава Търново – през 1680 г. и 1685 г. От доклада на 22 юли 1680 г. научаваме за големия пожар, изпепелил града: „А относно нещата в Търново, макар тази година по време на посещението, епископът да не отиде лично там, но преди миналите пости се намери там точно, когато градът изгоря. А в онази част от града, където се намира нашата църквичка, спасени от огъня останаха нашата църквичка с килията, една къща на един католик и друга на един грък. Казаната църквичка е малка и хубава, направена и покрита е с дървета, има две врати и един прозорец, един олтар с икона на Мадоната и един кардинал отдолу. В противен случай ще се загуби онази хубава църквичка и ще пострада и селото Маринополци” (Примов 1993, 492).
Следващият доклад на Антон Стефанов е от 30 август 1685 г. От неговото изложение научаваме факти за града като търговски център, а така също и за селата Арбанаси и Маринополци: „В същия град Търново (може би по божие провидение, понеже беше митрополия, тетрархия, свободна и царска) се намират много почтени търговци-гърци и арменци, още повече, че на почти две мили от този град има голямо и благородно село от гърци и албанци с име на различни езици: Арбанаси, Арнауткьой, Андрохория. То държи първо място в Дакия, като има гръцки търговци, които водят търговия в Италия, Унгария, Полша и най-вече Московия. В града има също много богати арменци. Понеже нашият свещеник не е там, те в наше отсъствие извършват своите обреди в споменатата църквичка. Правилно е прочие да има един учен и благоразумен мисионер, който да може да отговаря при случай на всеки, а най-вече такъв, който умее да ръководи себе си, защото повече струва добрият пример, отколкото знанието на Аристотел. Тази мисия няма да е безплодна, защото в селото Маринополци се намират около 30-35 къщи на павликяни, а същия търновски мисионер е задължен да ги ръководи в духовните неща” (Примов 1993, 511-512). Днес село Маринополци е в центъра на Велико Търново.
През 1652 г. османският историк и географ Хаджи Калфа, минавайки през Търново, записва в своя дневник: „този град е разположен на един ден път отсам Хисарград (Разград) върху един хълм, заобиколен от градини. По средата на града се издига шестоъгълна крепост от дялан камък с 5 врати. Река Янтра заобикаля крепостта като лунен кръг... Къщите са разположени край брега на реката, над която се издигат два моста - единият от тях води към север в махалата на правоверните, другият към в махалата на неверните. Тук има две бани и 8 джамии... На югоизток се издига голяма гориста планина, която на български се нарича Света Фора (Света гора), чиито дървета не се секат, за да намира добитъкът сянка и храни.” (Богданов 1968, 9). Така е видял през 1652 г. града Хаджи Калфа. Описанието е много правдоподобно с изключение на объркването от пътешественика на махалите на правоверните и неверните.
Френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел (50-70-те години на ХVIII век) публикува през 1787 г. книгата си „Тraité sur le commerce de la Mèrе Noire”. В нея дипломатът е събрал информация за стопанската политика в балканските земи, полезна за френската търговия. Съдържа сведения за износната търговия от българските земи, превърнали се в доставчик за Цариград и за някои европейски страни. Както през Средновековието, така и през ХVIII век восъкът е основен продукт, който се изнася от българските земи. В дългия списък на градовете-производители на първо място е Tърново: „От България се изнася огромно количество восък. Той е жълт великолепен по качество. Продават го чист, без фирата. Цената му е 38-42 пари оката според годината. Главни места, откъдето го събират е Тернови, Ямболи, Плевна, Ниеболи, Систов, Русджук, Тутракан, Силистрия, Преват, Базарджик, Айдос, Загара, Казанлик, Чирпан, Шумла и Разград” (Цветкова 1975, 308).
Арменецът Минас Пъжъшкян (1777-1851) е роден в Трабзон, Турция. Става свещеник – член на арменската духовна конгрегация на мъхетаристите във Венеция през 1804 г. Бил е учител в град Кара (Белогорск , Украйна). Владее 6 езика. Автор е на изследвания, пътеписи, учебници, и днес ценни извори по арменистика, история, география, етнография, педагогика, музика. Книгата „Пътуване към Полша и други страни, където живеят арменци – преселници от Ани” е публикувана през 1830 г. В пътеписа си за Търново от 1804 г. авторът телеграфно и пристрастно описва града, търси в него арменските колонии, тъй като целта на неговите пътувания са арменските бежанци, установили се в различни страни. Представя демографския вид на населението: турци, българи, гърци, малко арменци. „Великолепен многолюден град. Има големи обществени сгради, гостоприемници за търговци и джамии. Тук живеят много българи и гърци и в града се намира седалището на главния митрополит на всички българи, които имат осемнадесет църкви. Тук арменците са малко, но имат красива църква. Този именит град притежава шестоъгълна крепост с пет порти, построена направо върху скалите. Крепостта е оградена от приток на река Дунав. На върха на планината се издигат четириъгълни кули” (Ормаджиян 1984, 185).
Арменецът Хугас Индиджан през 1806 г. в 6 том на пътеписната си историческа география акцентира, че градът е търговски център: „Търново, наричат го Кючук Стамбол (Малък Цариград), населението му е от турци и гърци (да се разбира българи б. а.), които живеели в големи къщи и са известни като търговци. В града става панаир на 24 април и 29 септември” (Ормаджиян 1984, 147).
Прочутият пътешественик – каталунецът Доминго Бадиа и Леблик (1766-1818), е по-известен под името Али бей ал Абаси. Затова са го смятали за знатен арабски принц. Бил е арабист, картограф, занимавал се и със специални задачи. През 1807 г. в Истанбул е пред разкриване. Той избира отчаян маршрут за бягство през България към Букурещ. Загадъчният испанец случайно и по принуда попада през декември 1807 г. в България. През 1812 г. пътеписът му е отпечатан във Франция. В него той лаконично споменава за преминаването през града: „На 17 декември Али бей минал през Дероба (Дряново). и след пладне пристигнал в Теранова (Търново) – селище, разположено по склоновете на два големи хълма. Пресича го доста пълноводна река и е оградено с ров и с невисока крепостна стена. Там видял много градини и лозя, покрити пазари и няколко къщи с красив външен вид. Ала всичко било покрито със сняг и сезонът бил неподходящ за наблюдения” (Николов 1984, 36).
Френският дипломат Мари-Луи-Жан Андре-Шарл виконт дьо Марселюз (1795-1865) преминава през Търново през 1816 г. В пътните си бележки споделя за разказаните му митове и легенди, свързани с древния град: „На 8 ноември вървя дълго покрай влажните брегове на реката Янтра, древния Ятрос, който се образува от водите, идещи от Балкана, напоява столицата на Северна България и отива да се влее в Дунава. Влизам обратно в Търново – седалище на българските царе и после на някои независими патриарси. Коларят ми обръща внимание върху планините, опасващи града, и големите гори, незасегнати от дърварите. Там всред реки от мляко живеят старци, вещи в магьосничеството, и вълшебници, чиито страшни чудеса той (коларят) ми разказва...” (Цветкова 1975, 90). Разказът на благородника показва ролята на ферманите в Османската империя и привилегиите, които те са давали на своя притежател и значението на бакшиша в Ориента: „В
търновския хан, където престоях един час, ме очакваше съвсем изискан прием. Заведоха ме в един изящен кьошк, украсен с дивани, покрит с красиви брусенски тъкани. Веднага ми сервираха едно след друго дузина много подбрани турски ястия. Най-сетне, когато поисках да разбера всичката тази благосклонност, ми отговориха, че моят ферман задължавал началника на пощата да нахрани пътника и че не дължа нищо. Бях толкова повече изненадан от този царски обичай, понеже не бях и подозирал, че имам привилегии. Освен това управителят на търновския хан не изгуби от това, че бе точно изпълнил смисъла и съдържанието на върховното разпореждане. Бакшишът бе съразмерен с неговия прием” (Цветкова 1975, 90).
Пътните бележки „Пътешествие от Москва до Констанинопол в годините 1817, 1818” на английския лекар, възпитаник на Оксфордския колеж Крайст Чърч, Уйлям Макмайкъл са отпечатани през 1819 г. През 1829 г. той е извънреден лекар на английския крал. Англичанинът споделя своите впечатления за уникалния маршрут през българските земи: Русе-Търново-Шипка-Казанлък-Одрин. Пише, че преминаването през река Янтра било много трудно, тъй като била пълноводна. Той влиза в града откъм Дервент през дървена порта. Англичанинът е удивен от необикновената панорама, разкриваща се пред неговите очи, но не пропуска нередностите на улиците: „Къщите, построени до самия край на стръмни скали, висят над стремителното течение на реката, която се вие през един затворен и опасен проход. Заобиколен от всички страни с планини, градът се изправя едновременно горд, опасен и красив. Улиците, лошо павирани, бяха изключително мръсни и на много места затъмнени от дървените издатини, изпъкващи от срещуположните къщи, строени, какъвто е обичаят във всички турски градове, така, че почти се допират една до друга на върха” (Тодорова 1987, 553).
Руският славист Юрий Венелин (Георги Хуцa) (1802-1839) е първият, който привлича общественото мнение в Русия върху съдбата на българския народ. Той съставя първата научна програма за събиране на етнографски материали по българските земи. През 1830 г. посещава средновековната столица на България: „Местоположението на Tърново е неравно, трънливо, както казват българите, от което е произлязло названието на града. Янтра, която тече от Балкана по долина, се допира до възвишение със скалист хребет, преминаващо на североизток в кръгловат скалист хълм, на чийто връх се намира крепост, образувана от природата и човешкото изкуство... Броят на жителите на Търнов навярно стига може би над 20 000 души, от които 12 000 българи, 7 000 турци, 1000 всякакви други. За това Търново и днес след София е от най-големите градове на дунавска България. Някога като столица Търнов стигал до 70 000 жители. Днес робството, разоренията, чумата, не са могли да подкрепят „състояние на града” (Анчева 1992). Юрий Венелин може би е първият учен, който свързва името на средновековната столица с легендата за растението „трън” и я въвежда в научно обръщение. Той искрено съчувства на търновци и посочва причините за демографското състояние на града, но цифрите не са достоверни.
Френският учен Ами Буе преминал през българските земи през 30-те години на ХIХ век. Неговите пътни бележки свидетелстват, че турците са разрушили всичко, което е свързано със столицата на Второто царство, за да се забрави и да не напомня, че някога е съществувала българска държава: „Този град, древната столица на България, наброява около 12 000 жители, повечето българи. Той е построен изцяло амфитеатрално по склоновете на варовикови-кредови възвишения и както другаде в Турция, повечето от мюсюлманите бяха предпочели горния, отколкото долния край на града. Там те бяха разрушили всичко, което можеше да напомни за българската народност, защото знаеха, колко възпоминания още са свързани с тази древна царска столица” (Снегаров 1977, 115).
Немският фелдмаршал Хелмут Карл Бернард граф фон Молтке (1800-1891) през 30-години ХIХ век е началник на генералния щаб на пруската армия, една от големите личности на своето време. През 1837 г. Хелмут Молтке посещава град Търново, придружавайки султан Махмуд II в турско-пруския поход в Европейска Турция. В писмата до съпругата си той споделя задоволството от пребиваването си, а неговото описание е едно от най-възторжените в пътеписната литература за града – в духа на европейския романтизъм. Немският военен пише, че не е виждал „по-романтично местоположение”, „по-фантастична скала”, „по-живописно”, „по-уютно място”: „Доста преди Търново жителите вече са се строили в шпалир от двете страни на пътя; местната стража се е явила в пълно парадно оборудване, а гръцките жени заемаха плоските покриви и тераси, за да зърнат своя властелин. Никога не ми се е случвало да видя по-романтично местоположение от местоположението на този град. Представете си тесен планински пролом, в който Янтра е издълбала своето дълбоко ложе между отвесните песъкливи стени и фантастично се вие в него подобно на змия. Едната от каменните стени, окръжаваща долината е изцяло обрасла с гора, а на другата е разположен градът. Посред долината се възвисява конусообразна скала, образуваща природна крепост. Реката я обгръща подобно на остров и тя се съединява с останалата част на града само посредством природна преграда с дължина двеста и височина десет фута. Никога не ми се е случвало да видя по-фантастична скала и тъй като моят повелител отиде днес в джамията, възползвах се от свободното време, за да се запозная с местността и да я картографирам... Не можете да си представите нищо по-живописно от опознатия от мен тукашен гръцки дом. Въобще аз съм пристрастен към неправилните сгради, чийто план е начертан от необходимостта...” (Клисаров 1969, 115-116).
В книгата „Константинопол и живописната местност на седем църкви в Мала Азия” на английският пътешественик Томас Аллом (1841) градът е представен в романтична светлина, а фантазията на автора го оприличава на „лястовиче гнездо”: „Неговото положение е твърде забележително. Вижда се долу като едно лястовичо гнездо, увиснали на удивителни канари. Пътникът, който се движи по горните части на града, ако броди из улиците, проточили се поиздигнати тераси, гледа надолу, от замайваща височина провиращия се дълбоко някъде път, който се губи от очите му в неизмерима пропаст” (Анчева 1994).
Френският писател и професор по литература Сиприен Робер обнародва двутомния си труд „Les slaves de la Turquie” през 1844 г. с непосредствените му наблюдения от годините, когато пребивава сред славяните от Европейска Турция. Сиприен Робер вижда руини и жалки останки от църкви и манастири на славния някога столичен град, напомнящ за Киев и носещ цивилизация в Московското княжество. Ученият се учудва как „бедните българи” след толкова столетия са успели да съхранят неговата сакралност: „Населението на този знаменит град е намаляло на 10 000 души. Разположен на Янтра и заобиколен от лозя, липи, диви круши и от „зеленеещи пропасти” Търново имал „возхитителен изглед, който напомнял изгледа на Киев, „светият град на първите руси.” Обаче в Търново, „светия град на българите”, не е останало нищо от палатите на техните царе и от катедралата на патриарсите. Сегашната митрополитска църква едва може да се сравни със селски храм. Многобройните манастири, които се забелязват по хълмовете на околността, са само жалки купища от хижи. От могъщото Търново от Средните векове, чиито търговци и монаси носели цивилизацията и търговията чак в сърцето на Московията, едва ли е останал спомен. При все този град е предмет на суеверен култ на бедните българи. Те идват тук на поклонение и техните песни славят винаги нейната Света гора, чиито тайнствени гори крият духовете и сенките на древните царе (269-270). (Снегаров 1977, 363-364).
Книжовникът и борецът за църковна независимост Неофит Бозвели (1785-1848) в „Плач бедная мати Болгарии”, „Славяноболгарское детеводство” казва за средновековната столица на българите: „Терново или Тринова града, е бил царствущий град – столнина на българските царе, и всред Болгарията е... (Град Тирново) естественно каменно-заграден, (на) стръвно място разположен, край него тече Етра, с прекрасни и добропорядочни торги (чаршии) и странноприятелища (ханища), обряден. Главноместната торговина е коприната. Има жители до 25 000, из които до 1 200 фамилии са болгари, прочиите са турци” (Гюрова 1969, 37-38). През ХIХ век доброкачествената сурова коприна е значително търговско перо за град Търново и неговите околности и заема първостепенно място в неговата износна листа. В много от пътеписите авторите й отреждат заслужено място.
Писателят Найден Геров (1823-1900) обрисува през 1846 г. града като в детска приказка. Развълнуван, той си спомня славните времена на Второто българско царство и разсъждава, че заради хубостта си Tърново заслужава и трябва да бъде столица на България: „Кога влизах в Tърново, чинеше ми ся, че гледах града като през многогранно стъкло, през което един предмет ся види като многа, разсипани навсъде и с различни видове. Като завъртиш стъклото, и всичките мними предмети се изменяват, тъй и като пристъпиш една стъпка. Търново ся показва с нов вид, по-хубав, по-чуден. Ако и да не му достигат много работи, които са потребни за един град търговский, Tърново по местоположението си плаче да бъде столнина за цар, любител на изрядното (изящното) за да стане нещо баснословно. Отгдето погледнеш, да му ся ненагледаш на хубостта... Към север на Янтра, нагоре, къщите идат една въз друга, като стълба, и достигат до един връх, от там ся претурят пак надолу, по едно стръвнище, до река... в празник почти всички търновци и търновки излазят да ся проходят по лозята. Аз обаче не можех да ида и там, и на Трапезица, а предпочетох последното, по-боле пожелах да помесля за преминалото нежели да видя настоящето” (Гюрова 1969, 77).
През 1861 г. руското посолство в Цариград иска да разкрие свое ново консулство. Изборът е между София, Търново и Русе. Поискан е съветът на Найден Геров, който в своя доклад от 25 ноември 1861 г. пише, че в София народът бил по-прост, но единодушен, докато в Търново и Русе нямало съгласие по обществените въпроси, което той отдава на западната пропаганда, за да стигне до извода: „Затова в Търново консулството е нужно и полезно. Търново, освен своето историческо значение, има и това преимущество, ако се открие тук консулство ще може от него да се действува в околните окръзи, които ще бъдат наводнени от чужденци, ако се започне строителството на ж. п. линия от Варна за Русчук” (Плетньов 1985, 144). Руското консулство в Търново е открито през 1861 г., посрещнато с въодушевление от гражданите. То е признание за мястото на града в исторически и обществен план в границите на българския ареал. За съжаление просъществува само две години, тъй като със създаването на Дунавския вилает консулството се премества в Русе.
По време на Кримската война генерал Хуан Прим-и-Пратс (1814-1870) и испанска военна комисия пресичат два пъти българските земи през 1853 г. и 1854 г. В доклада за пътуването наред с другите военни сведения е отбелязано, че градът има важно страгегическо значение в една бъдеща война, като важен транспортен център между Северна и Южна България: „Град Търново... с 12 000 жители заслужава обстойно проучване и внимание от гледна точка на възможното му използуване по време на война като укрепен аванпост и изходна база за преминаване на планинската верига през Шипка” (Николов 1984, 40).
Немският професор, историк, географ и пътешественик Хайнрих Барт пътува през 1862 г. в европейска Турция по маршрута: Русе – Търново – Габрово – Казанлък – Пловдив – Самоков – Прилеп – Битоля - Солун. През 1864 г. е публикувано „Пътуване във вътрешността на европейска Турция.” Изследователският метод на Хайнрих Барт е комплексно изучаване на природните обекти в неразривна връзка с населението. Книгата му става ценен справочник за руските военни по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Наред с топографските измервания той оценява Търново като изключителен град по своите природни забележителности и го сравнява с немски градове: „Змиевидната клисура, прорязана от Янтра във Варовиковите Балкани, може да се сравни с извивките на Елба при Кьонигщайн и Лилиенщайн, и ако човек си представи тия две скали централната част на един и същи град, то може да се получи картина, напомняща Търново. Този град си заслужава труда човек да се запознае с него по-отблизо, отколкото са правили досега даже учените географи и ориенталисти” (Яновски 1982). Хайнрих Барт посочва, че от 1186 г. Търново е бил политически и духовен център на българите. Опровергава мнението на западноевропейците, че българите живеят само в Северна България. Търново е населено, с малки изключения, само от християни. „А българите, въпреки че са от няколко века политически унищожени, наброяват около пет милиона души и представляват основното население на европейска Турция” (Яновски 1982). Обобщава, че днес Търново е център на първия епископ, че е развит икономически. Градът е политически център, тъй като в него има консулства на Франция, Австрия и Русия. Немският учен отнася със себе си отлични впечатления и накрая красноречиво заключава, че в бъдеще няма да се доверява на чужди мнения, а ще се ръководи единствено от своите лични впечатления: „След посещението на това оригинално място, аз започнах да се разпореждам за по-нататъшното пътуване. Досега се ръководех от чужди нареждания и виждах само онова, което ми показваха... Сега аз сам избирах местата... така, че излязох от града с по-приятни чувства, отколкото чувствата, с които бях пристигнал” (Яновски 1982).
През 1865-1866 г. публицистът и издател на първия вестник „Български орел”, Иван Богоров предприема пътуване за проучване възможностите на българските градове за стопанско развитие. Пътните му записки „Няколко дена разходка по българските места” са публикувани във вестник „Турция”, брой 1. През 1865-1866 г. пише за Търново: „То е разположено на твърде стръмен каменлив бряг, който от върха до най-долу, дори до реката е накичен с къщи една върху друга наставени също като, че ли са керемиди на покрив” (Богданов 1968, 59).
През 1871 г. Феликс Каниц акцентира на изключителната панорама: „Местоположението на Tърново, преплетено от Янтра е поразително изненадващо” (Богданов 1968, 9). Учителят по рисуване Ярослав Ирасек е първият от чехите, посетили България през 70-те години на ХIХ век. Бил е в нашата страна през 1871 и 1873 г. В списание „Светозор” през 1874 г. публикува пътеписа си „Картини от пътуването ми в България”, в който споделя с чехите своите приятни спомени за романтичния вид на старопрестолния град. Говори за славното минало и останалите руини, за поминъка на населението, за панаирите и неговите родолюбиви жители. „Търново, главният свидетел на страдалческата история на българските светски и църковни владетели, е забележително с вълшебното си месторазположение. Река Янтра тук образува полуостров, на чиято височина се намирало седалището на българските царе – сега на това място царуват лопенът и дивата смоковница... Населението не надхвърля тридесет хиляди души и се препитава от земеделие, търговия и занаятчийство, сред занаятите първото място държи коларството, което със своите мащаби добива почти промишлен характер. Доста развито е и копринарството, а в близкия Маринопол се намира фабрика за предене и тъкане на коприна. В Търново има и градска градина, където търновчани привикват към бирата... Търновчани са с много будно национално съзнание и са готови с кръвта си да осветят своята любов към отечеството. Краткият ми престой сред тях завинаги остави у мен приятни възпоминания. В Търново освен всичко друго ежегодно се провеждат панаири, за които се събират много хора от околността, облечени в най-различни носии” (Бехиньова 1984, 23-24).
Джеймс Бейкър е подполковник от английската армия, участва в Кримската война. Посещава Индия, Монголия, Иран и други екзотични страни. Авантюристичната му натура го довежда през 1874 г. в Османската империя. Целта на пътуването му е да закупи имение. Той прекосява и българските земи на кон, като се среща с много мюсюлмани и християни. Плод на собствените му наблюдения е книгата „Европейска Турция” (1877). Той е представител на традиционната английска политика за запазване целостта на Османската империя. Неговите положителни оценки за управителя на Търново Хюсеин паша и представите му, че и в бъдеще империята може да бъде просперираща, са красноречив пример: „Търнова заема едно много силно стратегическо местоположение, но предимствата на естественото и укрепление въобще не се използват. По-рано е бил столица на българските царе, след като те били изтласкани северно от Балкана, и от военна гледна точка сигурно е представлявал много силна позиция. Близките околности са осеяни с красиви лозя, градини и вили, които му придават европейски вид. Център е на санджак или лива. Посетихме управителя – Хюсеин паша, който бе чудесен делови човек и не щадеше силите си в работата. Постоях известно време в съда и реших, че ако управлението навсякъде в страната бе като в Търнова, Турция скоро би се превърнала в преуспяваща държава, но подобно на всички турски управители в наши дни и той бе „преместен”, преди да успее да се залови здраво за работа. Хановете в Търнова са грамадни и претенциозни, но толкова лоши, че трябваше да наема една къща сред лозята, за да прекарам втората нощ. Човекът, който се грижеше за нея, ни осигури отлична вечеря и вино, а на сутринта – чудесна закуска и цялата сума за ползването на къщата, храната за мен, Брофи и заптието, което ни придружаваше, възлизаше на тридесет пиастри – около пет шилинга” (Бейкър 1994, 211-213).
Френският журналист Луи Клодион е представител на Първия френски илюстрован седмичник във Франция („L’illustration”). От май 1876 г. до март 1878 г. изпраща кореспонденции за Априлското въстание 1876 г. и Руско-турската война 1877-1878. Отпечатана е и гравюра с текст: „Тирнова – градът, който показваме, е старата столица на България и седалище на патриарха. Разположен на река Янтра недалеч от Балкана, в него живеят около 30 00 души. Строен методично, той е в подножието на един пресечен конус, който обгръща реката и на чийто връх се намира крепостта. Вляво на нашата рисунка се вижда църква с две кубета, до която е патриаршията, а в средата, увенчана с минарето си, е Сарадж джамия. Няма и следа от дворците на старите български царе. Ще припомним, че първите руски войски влязоха в Тирнова в началото на юли.” (Василев 1988, 109).
Руско-турската война 1877-1878 г., освобождението на Търново и приемането на Търновската конституция са най-значимите събития за града и страната през ХIХ век. Чрез вълнуващите репортажи на руските, испанските, френските и чешките кореспонденти можем да възстановим облика на Търново и неговите жители през паметния юли на 1877 г., когато градът е освободен от руските войски и българските опълченци. Записките, дневниците, мемоарите на генерал М.
Газенкампф, Княз Алесксей Церетелев, Ф. М. де Прерадович, Павел Пясецки, М. П. Фьодоров са ценни свидетелства за военното време, запечали в своите страници възкръсването на старата българска столица за свободен живот. Военният кореспондент и художник М. П. Фьодоров влиза в Търновград на 7 юли 1977 г. с предния отряд на генерал Гурко. Акредитиран е от вестник „Русские ведомости”. „Иллюстрованная хроника войны” отпечатва неговите репортажи от България: „Търново – старата столица на България”. Със съчувствие и ясна представа за значението на града като исторически, стратегически и морално-политически център на българските земи той свидетелства: „Освен своето стратегическо положение, този град има и нравствено значение. Търново - това е българският Цариград, майка на българските градове, с които е свързана цялата светла епоха от историята на българската държава и всички спомени за хубавите и щастливи дни на народа-мъченик” (Димова 1978, 12). Според М. П. Фьодоров в България няма друг град с такъв чародеен вид като Търново. Обрисува жилищните квартали на християните и мюсюлманите: „Къщите са подредени така, че вторият ред виси над първия и така продължава до самия гребен. Улиците са толкова тесни, че от балконите и трегерите едва прозира небето, а при среща на две малки каручки те едва се разминават. Градът се състои от християнски и мюсюлмански квартали и още един, където населението е смесено. Християнският квартал се издига на левия бряг на Янтра, в западните покрайнини на града. Къщите са малки, ниски, улиците тесни, църквите почти не се забелязват. На изток все по левия бряг на Янтра се е разпространил всред прекрасни овощни градини мюсюлманският квартал... От джамиите забележителна е Куршум джамия. Великолепен старинен мост води на десния бряг на Янтра към развалините на Царевец, бившата резиденция на българските царе, намиращи се на високия хълм, в подножието на който се е разположил вторият мюсюлмански квартал, по нищо неотстъпващ на този от левия бряг. Тук е издигната Хисар-джамези джамия, построена преди 450 години от Челеби в знак на поробяването на българското население” (Димова 1978, 12). Кореспондентът съобщава и за манастирите „Св. Троица” и „Св. Преображение”, за фабриките в околностите на града, за бубарството като основно занятие на трудолюбивите търновци. През 1885 г. в Санкт Петербург в списание „Вестник Европы” са отпечатани спомените и очерците „На война” на Александър Верещагин, доброволец в Руско-турската война от 1877-1878 г., по-малък брат на художника-баталист Василий Верещагин. Твърде необичайно е неговото сравнение на града и околностите със „скален казан”: „Най-после се показва и Търново. Какво удивително странно разположение има този град. Също като огромен скален казан, по краищата на който са наредени бели къщи с разнообразна форма и с червени керемидени покриви. Долу насред града, някъде дълбоко блести тясната и бърза Янтра.” (Вълов 1997, 242)  

ПРОДЪЛЖЕНИЕ   ИЗТЕГЛЕТЕ В PDF файл

ТЪРСЕНЕ В САЙТА


ГЛЕДАЙТЕ ОНЛАЙН КАНАЛ С ПАНОРАМИ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Generated image

FACEBOOK СТРАНИЦА

Старо Търново

Копирането на материали от "Търново през погледа на дедите ни" в други интернет сайтове е разрешено единствено при коректно посочване на първоизточника посредством добре видима хипервръзка-http://starotarnovo.ucoz.com
ДАРЕНИЕ ЗА САЙТА
Generated image

ЧАТ